Джек Лондон - Нам-Бок лъжеца

— Това не е ли кану? Кану с човек в него… Погледнете как неумело го направлява с греблото.

Старата Баск-Уа-Уан се привдигна на колене, трепереща от слабост и вълнение, и се загледа към морето.

— Нам-Бок никога не е гребал добре — промърмори замислено тя, като заслони с ръка очите си и отправи поглед към преливащата в сребристо вода. — Нам-Бок винаги си е бил неопитен. Аз помня…

Жените и децата се разсмяха силно и в техния смях се долови добродушна насмешка; гласът на старицата бавно заглъхна, само устните и продължиха да се движат безмълвно.

Кугах привдигна пепелявата си глава от моржовата кост, която гравираше, и проследи погледа и. Едно кану наистина се приближаваше към брега, но от време на време течението го тласкаше встрани. Човекът в лодката гребеше повече със сила, отколкото с умение, и се приближаваше зигзагообразно, като преодоляваше с труд съпротивлението на водата. Главата на Кугах отново се склони над работата и върху зъба на моржа, който бе стиснал между колената си, той изряза тръбната перка на такава риба, каквато не е плувала никога из моретата.

— Това без съмнение е човекът от съседното село — каза той накрая, — който идва да се посъветва с мен как да изрязва разни неща върху кости. А той е много несръчен човек. Никога няма да се научи как се прави това.

— Това е Нам-Бок — повтори старата Баск-Уа-Уан. — Нима аз не познавам сина си? — попита тя с писклив глас. — Казвам ви и пак повтарям, това е Нам-Бок.

— Ти повтаряш това всяко лято — упрекна я меко една от жените. — Веднага щом морето се изчисти от ледовете, ти сядаш на брега и гледаш цял ден към него, като за всяко кану казваш: това е Нам-Бок. Нам-Бок е мъртъв, о, Баск-Уа-Уан, а мъртвите не се завръщат. Не е възможно и твоят мъртъв син да се завърне.

— Нам-Бок! — извика така силно и пронизително старицата, че всички жители на селото се стреснаха и обърнаха погледите си към нея. Тя с мъка се изправи на крака и тръгна, залитайки по пясъка. Препъна се в едно дете, легнало на слънце, то се разплака и майката започна да го утешава, като изсипа куп ругатни подир старицата, но тя не и обърна внимание. Децата се затичаха преди нея към брега и когато мъжът с кануто, което насмалко не се обърна от едно неумело загребване, се приближи, ги последваха и жените. Кугах сложи настрани зъба на моржа и също се отправи нататък, като се подпираше тежко на тоягата си. След него по двама, по трима бавно се приближаваха и мъжете.

Кануто се завъртя с борда си към брега и вълните на прибоя щяха да го залеят, но едно голо момче се втурна във водата и изтегли носа му високо на пясъка. Човекът се изправи и погледна въпросително застаналите пред него хора. На широките му рамене свободно висеше раиран пуловер, мръсен и протъркан от дългото носене, а около врата му беше завързана по матроски червена памучна кърпа. Рибарската шотландска барета върху ниско подстриганата му коса, грубите памучни панталони и тежките обуща завършваха неговото облекло.

Но той беше изумително важна личност за тези прости рибари от великата делта на Юкон, които през целия си живот бяха гледали само Берингово море и които за това време бяха видели само двама бели — преброителя на населението и един заблудил се йезуитски свещеник. Племето им беше бедно, а земята им нямаше злато, нито пък имаха ценни кожи за продан, затова и белите не приближаваха техните брегове. Освен това хилядолетия наред Юкон беше пълнил тази част на морето със скални наноси от Аляска, така че корабите засядаха, преди още да видят сушата. Ето защо блатистият бряг с дълбоко врязани заливи и тинести островчета се избягваше от корабите на белите хора и рибарското племе не знаеше, че съществуват такива неща.

Кугах, резбарят, отстъпи бързо назад, препъна се в тоягата си и падна на земята.

— Нам-Бок! — закрещя той, като правеше отчаяни усилия да се изправи на крака. — Нам-Бок, отнесеният от морето, се завърна!

Мъжете и жените отстъпиха ужасени назад, а децата се разбягаха, като се промушваха между краката им. Само Опи-Куан, както подобава на вожда на племето, прояви храброст. Той излезе напред и дълго и внимателно се взира в новодошлия.

— Това е Нам-Бок — каза той накрая. Гласът му беше толкова убедителен, че жените запищяха от страх и отстъпиха още по-назад.

Устните на чужденеца се раздвижиха нерешително, гърлото му затрепери, като се насилваше да изрече заседналите в него думи.