Предупредителни болки в стомаха му подсказаха, че той не бе така издръжлив, както в миналото. Изпълнен с отвращение, той побърза да натъпче лулата си с тютюн и да запуши. Хората се хранеха шумно и го наблюдаваха. Малко от тях можеха да се похвалят, че са опитвали скъпоценната трева, въпреки че от време на време се снабдяваха от северните ескимоси с малки количества тютюн, и то от най-лошото качество. Седналият до него Кугах му даде да разбере, че не би имал нищо против, ако си дръпне от лулата. И между два залъка той захапа кехлибарения мундщук с омазнените си уста и смукна дълбоко. Като забеляза това, Нам-Бок се хвана с трепереща ръка за стомаха и отказа да приеме обратно подадената му лула. Кугах може да задържи лулата за себе си, каза той, защото от самото начало възнамерявал да му направи това уважение. Всички облизаха пръстите си и похвалиха щедростта му.
Опи-Куан се изправи на крака.
— А сега, о Нам-Бок, угощението завърши и ние искаме да чуем за чудните неща, които си видял.
Рибарите започнаха да пляскат с ръце и като нагласиха около себе си предметите, които изработваха, се приготвиха да слушат. Мъжете майсторяха копия и гравираха кости, а жените изстъргваха мазнината от тюленовите кожи, за да станат по-меки, или шиеха дрехи с конци от сухожилия. Нам-Бок обгърна с поглед тази картина, но не намери в нея онова обаяние, което неговите възпоменания рисуваха във въображението му. През годините на своите странствувания той беше очаквал с нетърпение да види именно тази картина, но сега, когато тя се намираше пред очите му, той остана разочарован. Бедно и жалко съществуване, мислеше си той, не може и да се сравнява с онова, на което беше навикнал. Въпреки това той ще ги накара поне малко да прогледнат и при тази мисъл очите му заблестяха.
— Братя! — започна той със спокойно самодоволство на човек, който се кани да разкаже за великите дела, които е извършил. — Преди много години, когато заминах, пак беше късно лято, а времето такова, каквото е и сега. Вие всички си спомняте този ден, чайките летяха ниско, откъм сушата духаше силен вятър и аз не можех да се боря с моето кану против него. Завързах покривалото на кануто около тялото си, за да не влиза вода в него, и цяла нощ се борих с бурята. Но следната сутрин наоколо не се виждаше никаква земя — навсякъде само море, а откъм сушата продължаваше да духа вятър, който ме държеше здраво и ме тласкаше напред. Три такива нощи избледняха в утринната зора, но суша не се виждаше, а вятърът, както и преди, не ме изпущаше.
Когато настъпи четвъртият ден, бях като луд. От глад не можех да греба повече, а главата ми се въртеше непрестанно, така силно ме мъчеше жаждата. Най-сетне морето се успокои, задуха топъл южен вятър и както се оглеждах около себе си, видях такава гледка, която ме накара да помисля, че наистина съм полудял.
Нам-Бок млъкна, за да извади една костица от сьомга, влезнала между зъбите му, а насядалите наоколо мъже и жени зачакаха, отпуснали ръце и проточили напред вратове.
— Видях едно кану, голямо кану. Ако от всички канута, които някога съм виждал, се направи едно кану, то не би било толкова голямо.
Понесоха се възгласи на съмнение и Кугах, който беше преживял много години, поклати глава.
— Ако всяко кану беше колкото една песъчинка — продължи без колебание Нам-Бок — и ако имаше толкова лодки, колкото са песъчинките по този бряг, пак нямаше да стигнат да се направи такова голямо кану, каквото видях на сутринта на четвъртия ден. Това кану е много голямо и се нарича шхуна. Аз видях как тази чудесия, тази голяма шхуна, идваше след мен. На нея имаше хора…
— Чакай, о Нам-Бок! — прекъсна го Опи-Куан. — Какви бяха тези хора? Големи ли?
— Не, обикновени хора, подобни на теб и мен.
— Бързо ли се движеше голямото кану?
— Аха.
— Страните на кануто били високи, а хората малки — повтори, за да се убеди Опи-Куан. — Тези хора не гребяха ли с дълги лопати?
Нам-Бок се ухили.
— Шхуната няма никакви лопати — отвърна той.
Всички зяпнаха от учудване. Настъпи продължителна тишина. Опи-Куан взе лулата от Кугах и дръпна замислено няколко пъти. Една от по-младите жени се изкиска нервно и с това си навлече гневните погледи на останалите.
— Нямаше никакви лопати? — попита спокойно Опи-Куан, като върна лулата.
— Зад шхуната духаше южният вятър — обясни Нам-Бок.
— Но с този вятър се плува бавно.
— Шхуната имаше крила, ето такива.
Той нарисува на пясъка мачти и платна, а мъжете се стълпиха около него и започнаха да ги разглеждат. Духаше силен вятър и за по-голяма нагледност той хвана краищата на шала, който бе подарил на майка си, разпъна ги срещу вятъра и шалът се изду като корабно платно. Баск-Уа-Уан се развика, опита се да се задържи, но вятърът я подхвана и я отнесе на около двадесетина крачки по брега, където я остави запъхтяна върху купчина изхвърлени от морето дървета. Мъжете измърмориха нещо в знак на съгласие, но Кугах изведнъж тръсна назад посивялата си глава.
Читать дальше