Джек Лондон - Нам-Бок лъжеца

— Ла, ла; това е Нам-Бок — бърбореше Баск-Уа-Уан, като се вглеждаше в лицето му. — Не ви ли казах, че Нам-Бок ще се върне?

— Да, Нам-Бок се завърна!

Този път проговори самият Нам-Бок. Той прекрачи кануто и застана с единия крак в лодката, а с другия на земята. Гърлото му отново потрепери и се напрегна, мъчейки се да налучка забравените думи. Накрая успя да ги изговори, но те прозвучаха странно, особено съгласните, които изговаряше с някакво особено присвиване на устата.

— Привет, о, братя! — каза той. — Братя от онова време, преди вятърът да ме беше отнесъл в морето.

Той прехвърли и другия си крак на пясъка, но Опи-Куан го пропъди с ръка.

— Ти си мъртъв, Нам-Бок — каза той.

Нам-Бок се засмя.

— Нищо подобно, я виж колко съм пълен.

— Мъртъвците не са пълни — призна Опи-Куан. — Ти си се охранил добре и това е чудно. Нито един човек, отнесен от вятъра, не се е завръщал след толкова много години.

— Но аз се завърнах — отвърна просто Нам-Бок.

— Може тогава да си сянка. Сянката на Нам-Бок. Сенките се завръщат.

— Аз съм гладен, а сенките не ядат.

Опи-Куан се колебаеше и с мъчително недоумение прекара ръка по челото си. Нам-Бок също бе в недоумение и погледна застаналите пред него рибари, но не срещна нито един гостоприемен поглед. Мъжете и жените шепнеха помежду си. Децата се прокрадваха боязливо зад гърбовете на по-големите, а кучетата, на-настръхнали, се въртяха наоколо и душеха подозрително.

— Аз ти дадох живот, Нам-Бок, и те откърмих — разхлипа се Баск-Уа-Уан, като се приближаваше към него. — И сянка да си, и да не си, пак ще ти дам да ядеш.

Нам-Бок понечи да пристъпи към нея, но възгласи на страх и заплаха го заставиха да се дръпне назад. Той изрече нещо ядовито на някакъв неразбираем език и добави:

— Аз съм жив човек, а не сянка.

— Кой може да каже, когато става дума за тайнственото? — попита Опи-Куан, като се обърна отчасти към своите съплеменници, отчасти към самия себе си. — Сега сме живи, но след миг може да умрем. Ако човек може да стане сянка, защо тогава сянката да не може да стане човек? Нам-Бок беше жив, сега не е. Това знаем ние, но не знаем само дали това е Нам-Бок или неговата сянка.

Нам-Бок се изкашля, за да прочисти гърлото си, и отвърна:

— Много отдавна, Опи-Куан, бащата на твоя баща замина и се върна след дълги години. На него не му бе отказано място край огъня. Казват… — Той спря многозначително и всички замряха в очакване да чуят какво ще каже. — Казват — повтори той, като искаше да ги убеди в своето, — че Сипсип, неговата жена, му родила двама сина, след като се завърнал.

— Но той не е имал работа е морския вятър — възрази Опи-Куан. Той тръгна към сърцето на сушата, а човек може да ходи по сушата колкото си иска.

— И по морето е същото. Но сега не е време за това. Казват… че бащата на твоя баща разказвал странни истории за това, което е видял.

— Да, той разказваше странни истории.

— Аз също ще ви разкажа странни неща — каза хитро Нам-Бок, като забеляза, че те започнаха да се колебаят, той добави: — Донесъл съм и подаръци.

Нам-Бок измъкна от кануто един великолепен пъстър шал и го метна на раменете на майка си. Жените ахнаха в един глас от учудване, а старата Баск-Уа-Уан диплеше пъстрата материя, милваше я и пееше от радост като малко дете.

— Той ще ни разкаже интересни неща — промърмори Кугах.

— Носи и подаръци — добави една жена.

Опи-Куан разбра, че неговите съплеменници изпитваха силно желание да чуят тези нечувани разкази, а освен това и самият той изгаряше от любопитство.

— Риболовът бе добър — каза разсъдливо той — и мас имаме в изобилие. Ела, Нам-Бок, да направим угощение.

Двама мъже вдигнаха кануто на раменете си и го понесоха към огъня. Нам-Бок тръгна наред е Опи-Куан, а останалите хора от племето ги последваха, само някои от жените се спряха за момент да погалят шала с ръка.

Докато траеше угощението, разговаряха малко, въпреки че към сина на Баск-Уа-Уан скришом се хвърляха много любопитни погледи. Това го смущаваше не защото беше скромен по природа, а защото зловонията на тюленовата мас убиха целия му апетит и той искаше на всяка цена да скрие това от останалите.

— Храни се, ти си гладен — повтаряше Опи-Куан.

Нам-Бок затваряше очи и потапяше пръсти в голямата делва, пълна с воняща риба.

— Ла, ла, не се срамувай. Тази година имаше много тюлени, а силните мъже винаги са гладни. — И Баск-Уа-Уан натопи едно страшно вмирисано парче сьомга в маста. Мазнината се цедеше от него, когато го подаде нежно на Нам-Бок.