Джек Лондон - Малката стопанка на голямата къща

— Нищо ли не може да смекчи и умилостиви жестокото ви сърце? — замоли се Лют с трогателен глас, като същевременно търсеше възможности за бягство.

— Само едно-единствено нещо, клето женско същество. Само едно-единствено нещо на земята, над земята и под буйните вълни…

Ернестина го прекъсна, като извика, че е плагиат.

— Виж: Ърнест Даусън, страница седемдесет и девета, тъничка книга със слабички стихове, раздавани заедно с овесената каша за закуска на младите девойки, затворени в пансиона „Милз“ — продължи Форест. — Както вече оповестих, преди да ме бяха прекъснали така грубо, едничкото нещо, което може да успокои и смекчи жестокото ми сърце, е „Молитвата на девицата“. Слушайте с четири уши, преди да съм ви ги отхапал, всички наведнаж! Слушайте вие, глупаво, неугледно, ниско, късокрако, грозно женско същество под пианото! Можете ли да изсвирите „Молитвата на девицата“?

Радостните крясъци на младите девойки до вратите не позволиха да се чуе отговорът и Лют извика изпод пианото към току-що появилия се Уейнрайт:

— Помощ, благородни рицарю! Помощ!

— Освободете девойката! — заповяда Бърт.

— Кой сте вие? — запита Форест.

— Аз съм крал Георг, човече… хм, искам да кажа, свети Георги.

— Тогава аз съм твоя змей — отговори Форест с подобаващо смирение. — Пощади тази стара, почтена и единствена моя глава.

— Отсечете му главата! — изкомандуваха младите девойки.

— Почакайте, момичета, моля ви — продължи Бърт. — Аз съм един незначителен човечец. Но все пак, не се боя. Ще се разправя със змея. Ще забия меч в гърлото му и докато той се задушава и гърчи, в предсмъртни мъки от моята неумолимост и жестокост, вие, хубави девойки, бягайте в планината, за да не се сгромолясат върху вас долините. Йоло, Петалума и Западен Сакраменто са застрашени от мощен прилив и много едри риби.

— Отсечете му главата! — скандираха девойките. — Да се заколи и да се изпече!

— Съдбата ми е решена — изпъшка Форест. — Свършено е с мене. Върви, че се доверявай на безкрайното милосърдие на християнските момичета от 1914 година, които някой ден ще получат избирателни права, ако изобщо пораснат и не се омъжат за чужденци. Отсечи главата ми, свети Георги! Издъхвам и потомството никога нищо не ще узнае за мене.

И с ридания и хлипания, като се гърчеше и риташе, звънтейки през всичкото време с шпорите си, Форест се търкулна на земята и издъхна.

Лют изпълзя изпод пианото и заедно с Рита и Ернестина изпълниха импровизиран танц на фуриите над тялото на убития.

Но посред танца Форест се изправи и седна на пода, като запротестира шумно. При това той намигна тайно и многозначително на Лют.

— Героя! — извика той. — Не забравяйте героя. Увенчайте го с цветя!

И Бърт бе увенчан с цветя от вазите, където водата не бе сменявана от предишния ден. Когато омекналите от водата стръкчета ранни лалета, забодени на ухото му от енергичната ръка на Лют, измокриха врата му, той избяга. Глъчката на буйната гоненица отекна по коридора и замря надолу по стълбите към билярдната зала. Форест се изправи и усмихнат широко, продължи пътя си през Голямата къща, дрънчейки с шпорите.

През тухлени коридори-тунели, покрити с испански керемиди, той прекоси два вътрешни двора, потънали в ранна зеленина и цветя, и все още задъхан от играта, стигна до своето крило на сградата и намери в канцеларията си секретаря, който го чакаше.

— Добро утро, мистър Блейк — поздрави той. — Съжалявам, че се забавих. — Той погледна ръчния си часовник. — Впрочем само четири минути. Не можах да се откъсна по-рано.

От девет до десет Форест и секретарят му се занимаваха с кореспонденцията с научни дружества и най-различни селскостопански организации. Тя беше толкова голяма, че един обикновен делови човек, без помощник, би се принудил да стои до полунощ, за да я свърши.

Дик Форест беше отправният център на система, която сам си беше съставил и с която тайно много се гордееше. Важните писма и документи той подписваше лично с едрия си почерк. Всички останали писма носеха печата, поставян от мистър Блейк, който също така в продължение на един час стенографираше отговорите на много писма и получаваше общи указания за отговорите на редица други. Мистър Блейк бе вътрешно убеден, че работи повече от господаря си, както и че господарят му бе голям майстор на изнамиране работа за другите.

Точно когато часовникът удари десет, в канцеларията влезе Питмън, завеждащият рекламния отдел на Форест и Блейк, натоварен с подноси писма, снопове документи и диктофонни цилиндри, се оттегли в собствената си канцелария.