Лиза Сий - Снежно цвете и тайното ветрило

— Не ми трябва големокрако момиче — казах. — Искам да оженя сина си за девойката с най-съвършените стъпала в окръга.

— Бинтоването на това дете още не е започнало. Няма гаранция…

— Но вие сте виждали стъпалата му, нали така, госпожо Уан? Имате набито око. Как мислите, какъв ще е резултатът?

— Майката на детето може да няма необходимите умения…

— Тогава ще се погрижа лично.

— Не можете да доведете момичето в дома си, ако целта ви е брак — рече госпожа Уан плачливо. — Не е редно внукът ви да види бъдещата си жена.

Беше си същата като едно време, ала и аз също.

— Права сте, госпожо. Аз ще навестявам момичето в дома му.

— Едва ли е редно…

— Ще го посещавам често. Трябва да го науча на много неща.

Наблюдавах как госпожа Уан премисля казаното. После се наведох напред и положих ръката си върху нейната.

— Мисля, леличко, че бабата на това дете би одобрила.

Очите на сватовницата се изпълниха със сълзи.

— Момичето ще трябва да овладее женските умения — продължих бързо. — Трябва да пътува — не толкова далеч, че у него да се събудят стремления извън женския свят, но мисля, ще се съгласите, че трябва да посещава храма на Гупо всяка година. Казват, че там имало един човек, който приготвял изключително лакомство от таро. Чух, че синът му е продължил неговия занаят.

Проявих упорство в преговорите и взех внучката на Снежно цвете под мое покровителство. Лично бинтовах нозете й. Показах й цялата майчинска любов, на която бях способна, като я карах да обикаля отново и отново женската стая в родния й дом. Стъпалата на Божур се превърнаха в съвършени златни лотоси, еднакви по големина с моите. През дългите месеци, когато костите на краката й приемаха новата си форма, аз я посещавах почти ежедневно. Родителите й я обичаха много, но баща й се опитваше да забрави миналото, а майка й не бе запозната с него. Затова аз й разказвах за онова време, съчинявах истории за баба й и нейната сродна душа, истории за писма и песни, за приятелство и изпитания.

— Баба ти бе родена в образовано семейство — казвах й. — Ще те науча на онова, което зная от нея — бродиране, достойнство и най-важното, женското тайно писмо.

Божур бе прилежна ученичка, но ето че един ден рече:

— Почеркът ми е груб. Надявам се да ми простите за това.

Бе внучка на Снежно цвете, но как да не откриех у нея и нещо от себе си?

Понякога се чудя кое бе по-тежко — да присъствам на смъртта на Снежно цвете или на тази на съпруга ми. И двамата страдаха ужасно. Само че вторият бе изпратен в последния си път от погребална процесия, следван от тримата си синове, които изминаха пътя на колене. Бях на петдесет и седем години, когато той се пресели в отвъдното — твърде стара, за да хрумне на синовете ми да ме омъжат повторно и дори да се притесняват за благочестивостта ми. Бях целомъдрена. Така бе от много години, само че сега бях овдовяла за втори път. Не съм отделила много място на съпруга си на тези страници. Животът ми с него е включен в официалната ми автобиография. Но нека кажа следното: той бе причината да продължавам да дишам ден след ден. Трябваше да съм сигурна, че ястията му са приготвени. Трябваше да измислям остроумия, за да го забавлявам. Когато си отиде, започнах да се храня все по-малко. Вече не ме интересуваше да бъда за пример на жените в окръга. Дните се разтягаха в седмици. Забравих за времето. Не обръщах внимание на кръговрата на сезоните. Годините прерастваха в десетилетия.

Проблемът, когато човек живее толкова дълго, е, че пред очите му си отиват твърде много хора. Надживях почти всички — родителите си, леля и чичо, братята и сестрите си, госпожа Уан, съпруга си, дъщеря си, двама от синовете си, всичките си снахи, дори Юнган. Най-големият ми син стана гуншъ 31 31 Титла, предшестваща най-високата „дзиншъ“. — Б.пр. , а след това и дзиншъ . Императорът лично прочете осемте части на есето му. Като висш чиновник синът ми отсъства през по-голямата част от времето, ала кариерата му заздрави положението на семейство Лу за поколения напред. Той е покорен син и знам, че никога не ще забрави дълга си. Дори ми е купил голям лакиран ковчег, в който да положат тялото ми, когато умра. Името му, наред с тези на прачичо му Лу и на прадядото на Снежно цвете, е увековечено с горди йероглифи върху стената на храма на предците. Тези три имена ще пребъдат там, докато сградата не рухне.

Божур е на трийсет и седем, шест години по-възрастна от мен, когато станах първата жена в селото. Тъй като е съпруга на най-големия ми внук, тя ще бъде новата господарка, когато аз си отида. Има двама синове, три дъщери и още е способна да ражда. Най-големият се ожени за девойка от друго село. Скоро тя роди близнаци — момче и момиче. В лицата им разпознавам чертите на Снежно цвете, ала и моите. Като деца ни учат, че сме безплодни издънки, тъй като не сме в състояние да продължим името на семейството си, а само това на мъжа си, ако имаме късмет да родим синове. Така жената става завинаги част от рода на своя съпруг дори и след смъртта си. Всичко това е истина, и все пак напоследък ме изпълва удовлетворение, като зная, че скоро моята кръв и кръвта на Снежно цвете ще се разпореждат в дома на Лу.