Лиза Сий - Снежно цвете и тайното ветрило

Не бях успявала да надделея над тях преди. Как бих могла да оспоря това последно обвинение? Туморът трябва да е растял в тялото й много отдавна. Други подробности от онова време си дойдоха на мястото — загубата на апетит, силната й бледност, липсата на енергия, а аз тъкмо тогава я тормозех да се храни повече, да нащипе бузите си, за да им влее розовина, да върши домашните си задължения, за да внесе хармония в дома на мъжа си. А след това си спомних, че само преди две седмици, когато пристигнах тук, тя ми се бе извинила. Аз не бях сторила същото, дори в най-мъчителните й мигове, дори когато смъртта бе надвиснала над нея или когато самодоволствах, че все още я обичам. Сърцето й винаги е било чисто, ала моето бе спаружено, твърдо и сухо като стар орех.

Понякога си мисля за тези три жени, посестримите, днес мъртви, разбира се. Трябваше да внимават как ми говорят, защото аз бях господарката Лу. Ала те бяха решени да не ми позволят да си тръгна, без да узная истината.

Прибрах се у дома и се оттеглих в женските покои заедно с ветрилото и няколко съхранени писма. Стрих мастило, докато доби цвета на нощното небе. Разгърнах ветрилото, потопих четчицата и записах, както смятах, последното си послание.

„Ти, която винаги си познавала сърцето ми, лети над облаците под топлите лъчи на слънцето. Дано един ден се реем заедно в небесата“.

Очакваха ме дълги години, през които да мисля върху тези редове и да сторя каквото бе по силите ми, за да поправя злото, което бях причинила на най-скъпото ми същество.

Вече съм твърде стара, да си служа със собствените си ръце — да готвя, тъка или бродирам. Когато ги погледна, виждам петната, с които времето покрива кожата, независимо дали работиш под слънцето, или прекарваш живота си в женската стая, далеч от лъчите му. Кожата ми е тъй тънка, че когато се блъскам в разни предмети или те в мен, под повърхността й насядат локвички кръв. Ръцете ми са уморени от стриването на мастило върху камъка, кокалчетата ми са подпухнали от държането на четката. На палеца ми са кацнали две мухи, но съм твърде изтощена да ги отпъждам. Очите ми — воднистите очи на много стара жена — напоследък сълзят твърде често. Косата ми — сива и тънка, се измъква от иглите, които я крепят под кърпата. Когато дойдат посетители, очите им ме отбягват. Аз също се опитвам да не ги поглеждам. Твърде дълго съм била на този свят.

Когато Снежно цвете умря, аз бях едва в средата на живота си. Моите дни на солта и ориза не бяха приключили, ала в сърцето си аз навлязох в своя безмълвен покой. При повечето жени тези дни започват, когато съпругът им си отиде от света. За мен началото им дойде с кончината на Снежно цвете. Станах „онази, която още не се е преселила в отвъдното“, ала обстоятелствата не ми позволяваха да потъна в пълното безмълвие на покоя. Мъжът ми и децата имаха нужда от съпруга и майка, а нашето малко общество — от господарка. Освен това Снежно цвете ми бе поверила децата си, а аз се нуждаех от тях, за да изкупя вината си пред моята сродна душа. Ала е трудно да си наистина великодушен и открит, когато не знаеш как да бъдеш такъв.

Първото, което сторих в месеците веднага след смъртта на Снежно цвете, бе да заема мястото й при провеждането на предбрачните традиции и обреди, предшестващи женитбата на дъщеря й. Пролетна луна изглеждаше примирена с предстоящото си омъжване, тъжна от идващата раздяла със семейството си, несигурна — знаейки как баща й се бе отнасял с майка й — относно това, което криеше бъдещето за нея. Казах си, че всички момичета се притесняват за тези неща. Ала в първата брачна нощ, след като съпругът й заспал, Пролетна луна отне живота си, като се хвърлила в селския кладенец.

— Това момиче не само опетни името на новото си семейство, ами и замърси водата на цялото село — мълвеше клюката. — Същата като майка си. Помните ли онова заклеймяващо писмо?

Фактът, че аз бях авторката на произведението, което бе съсипало името на Снежно цвете, глождеше съвестта ми, затова винаги слагах край на тези приказки, щом ги чуех. Станах известна като всеопрощаваща и великодушна към омърсилите се, ала за себе си знаех, че първият ми опит да поправя стореното се бе провалил с гръм и трясък. Денят, когато вписах смъртта на това момиче върху ветрилото, бе един от най-тежките в живота ми.

След това съсредоточих усилията си върху сина на Снежно цвете. Въпреки крайно тежкото си положение в семейството и пълната липса на подкрепа от баща му, той бе усвоил малко от мъжкото писмо, а и смятането му се удаваше. При все това работеше заедно с баща си и животът му бе не по-малко безрадостен, отколкото като дете. Срещнах жена му, която все още живееше в родния си дом. Този път бе направен добър избор. Младата жена забременя, ала на мен ми бе болно, че щеше да влезе в дома на касапина. Макар да не ми е присъщо да се меся в света на мъжете, аз се наложих на съпруга си — който не само наследи обширните владения на чичо Лу, но и ги бе увеличил с печалбата от търговията със сол, и сега притежаваните от него земи се простираха чак до Дзинтиен — да намери някакво по-достойно занимание за младия мъж. Съпругът ми го нае да събира арендата от земеделците и му даде къща със собствена градина. Впоследствие касапинът изостави поминъка си и заживя при сина си. Заобича много внука си, който носеше огромна радост на целия дом. Младият мъж и семейството му бяха щастливи, но аз все още не бях сторила достатъчно, за да стана отново достойна за Снежно цвете.