Лиза Сий - Снежно цвете и тайното ветрило

В романа се придържам към традиционния начин за означаване на датите според китайското летоброене и китайския лунен календар. Третата година от царстването на император Даогуан, когато Лилия е родена, съответства на 1823 г. Тайпинското въстание обхваща периода между 1851 и 1864 г.

Смята се, че нюшу — тайното писмо, използвано от жените в отдалечен район на югозападната провинция Хунан, се е развило преди хиляда години. Досега това е единствената известна писменост в света, създадена от жени, изключително за употреба от жени.

В моето село наричат жените като мен — осемдесетгодишната вдовица — „онези, които още не са се преселили в отвъдното“. Сега, когато съпругът ми е на оня свят, дните ми се струват дълги. Отбраните гозби, които Божур и останалите жени приготвят за мен, не ми се услаждат. Щастливите събития, тъй често навестяващи дома ни, не ме карат да тръпна в очакване. Вълнува ме единствено миналото. Най-сетне мога да споделя онова, което през годините, в които бъдещето ми зависеше от родителите ми, и после, когато живеех като храненица на трапезата на съпруга си, не бе възможно да разкрия. Цял един живот очаква да бъде разказан сега, когато вече нямам какво да губя и когато малцина от онези, които бих могла да засегна, са сред живите.

Живяла съм достатъчно, за да познавам отлично достойнствата и недостатъците си, които нерядко се случваше да съвпадат. През целия си живот съм копняла за любов. Знаех, че като момиче, а впоследствие — като жена, не ми се полага да искам или да очаквам да я получа, но аз въпреки това се стремях към нея и именно в това неуместно желание се коренеше всяка беда в живота ми. Мечтаех да получа внимание от майка си, а постепенно и да спечеля любовта й — нейната и на останалите членове на семейството ми. Затова проявявах покорство — най-доброто качество, което едно момиче трябва да притежава, — ала и прекалена готовност да угодя на желанията им. Надявайки се дори на малко късче топлинка, се стараех да оправдая очакванията на семейството си — а именно да постигна най-миниатюрните нозе в окръга — и позволих костите ми да бъдат счупени, а стъпалата ми — изваяни в по-изящна форма.

Когато болката ставаше непоносима и сълзите ми мокреха окървавените бинтове, майка ми нежно ми нашепваше окуражителни слова — да потърпя още час, ден, седмица и да не забравям наградата за търпението, която ще бъде моя, ако издържа още мъничко. Така тя ме възпита да понасям не само физическите изпитания като бинтоването и раждането, но и по-мъчителните терзания на сърцето, ума и душата. Изтъкваше недостатъците ми и ме учеше да ги превръщам в свое преимущество. По нашия край наричаме този вид майчина любов „тън ай“. Знам от сина си, че този израз се изписва с два йероглифа от мъжкото писмо: първият означава „болка“, вторият — „любов“. Такава е природата на майчината обич.

Бинтовете промениха не само формата на стъпалата ми, но и характера ми и по някакъв странен начин като че ли този процес продължи през целия ми живот, преобразявайки ме от послушно дете в решителна девойка, а по-късно — от млада жена, готова да се прекланя безрезервно пред желанията на семейството на съпруга си, в най-високопоставената дама в окръга, в чиято власт бе да налага строги правила и порядки. На четирийсетгодишна възраст твърдостта, добита при бинтоването, се бе просмукала през превръзките на златните ми лотоси 1 1 Златни лотоси или златни лилии — така са наричани краката на момичетата след завършването на бинтоването, като идеалната големина е била около седем сантиметра. — Б.пр. до сърцето и то така здраво се бе вкопчило в чувството за оскърбеност и онеправданост, че бях загубила способността си да прощавам на онези, които обичах и които също ме обичаха.

Единствената форма на бунт, която си позволих, бе нюшу — женският тайнопис. Желанието за неподчинение се надигна у мен за първи път, когато Снежно цвете — моята лаотун , моята „сродна душа“, моята съучастница в тайните на нюшу — ми изпрати ветрилото, което и сега лежи на масичката пред мен, и за втори, когато я срещнах. Но с изключение на съкровените мигове със Снежно цвете, аз бях решена да бъда почтена съпруга, достойна снаха и грижовна майка. В тежки времена сърцето ми добиваше твърдостта на нефрита. Бе ми дадена скритата мощ да устоявам на трагедии и скърби. Но ето че днес — потънала в безмълвния покой на вдовишкото си съществуване, както традицията повелява, осъзнавам, че в продължение на много години съм била сляпа.