Лиза Сий - Снежно цвете и тайното ветрило

Леля извади паници и разсипа кашата, докато майка ми накърми бебето. След като се нахранихме, татко и чичо отидоха на полето, а майка, леля, баба и голямата ми сестра се качиха в женската стая. Исках да ги последвам, ала не бях достатъчно голяма. Отгоре на това, когато отново излязохме навън, трябваше да деля големия си брат с бебето и малката ми сестра.

С малкия на гръб, помогнах да нарежем трева и да съберем корени за прасето. Сестра ми ни следваше, колкото можеше. Беше смешно и опако дребосъче. Държеше се разглезено, макар единствените, на които се полагаше това, да бяха братята ни. Мислеше се за най-обичното дете в семейството, макар да нямаше причина да смята така.

Щом свършихме с домакинските си задължения, нашата четворка пое на експедиция из уличките на селото, докато не срещнахме някакви момичета, които скачаха на въже. Брат ми спря, пое бебето и ми позволи да поиграя с тях. После се прибрахме за обяд — скромно ястие от ориз и зеленчуци. Следобед големият ми брат замина с мъжете, а останалите се качихме в женската стая. Майка ми накърми бебето отново, след което двамата с малката ми сестра бяха сложени да спят. Дори и на онази възраст обичах да съм в тази стая заедно с баба, леля, сестра ми, братовчедка ми, и най-вече — с майка ми. Мама и баба тъчаха сукно, ние с Красива луна навивахме кълбета прежда, леля с четчица в ръка внимателно изписваше тайните си йероглифи, докато голямата ми сестра чакаше идването на четирите си посестрими.

Много скоро по стълбите се чу шум от тихите стъпки на четири чифта златни лотоси. Голямата ми сестра приветства с прегръдка всяко от момичетата, след което петте се скупчиха в един ъгъл. Не обичаха да им досаждам, докато си говорят, но това не ми попречи да се заловя да ги изучавам, знаейки, че след две години самата аз ще имам свои посестрими. Всички момичета бяха от Пууей, което им позволяваше да се събират често, при това не само по специални поводи като празника „В търсене на разхлада“ и фестивала на птиците. Тяхната групичка бе основана, когато бяха навършили седем години. За да скрепят дружбата им, бащите им бяха дарили по двайсет и пет дзина 4 4 Мярка за тегло, равняваща се на 0,5 кг. — Б.пр. ориз, който се пазеше в нашия дом. По-късно, след женитбата на всяка от девойките, нейният дял щеше да бъде продаден и с парите останалите щяха да й купят подаръци. Продажбата на дела на последната посестрима щеше да отбележи края на техния съюз, тъй като новите им домове щяха да бъдат в отдалечени села, а покрай децата и старанието да угаждат на свекървите си нямаше да им остава време за старите им приятелки.

Дори сред другарките си сестра ми не се стремеше да бъде център на вниманието. Седеше кротко с останалите момичета, докато бродираха и си разказваха забавни истории. Когато бъбренето и хихиканията им станеха твърде високи, майка ми сурово ги сгълчаваше и изведнъж една нова мисъл изникна в ума ми: тя никога не правеше така, когато посестримите на баба ми й гостуваха. След порастването на децата й, майката на татко била поканена да се присъедини към нова група от пет посестрими от Пууей, в така нареченото сестринство в залеза на живота. Само две от тях освен баба ми, всичките вдовици, бяха още живи и се събираха поне веднъж в седмицата. Смееха се и си разказваха вулгарни шеги, които ние, момичетата, не разбирахме. Ала майка ми се боеше прекалено от свекърва си, за да ги помоли да спрат, когато прекаляваха. А може би бе твърде заета.

Преждата на мама свърши и тя стана за още. За един миг замря напълно притихнала, взирайки се замислено в нищото. Изпитах почти неудържимото желание да изтичам в прегръдките й и да извикам: „Виж ме, виж ме, виж ме!“. Но не го сторих. Когато била малка, стъпалата й били неумело бинтовани от нейната майка. Наместо в златни лотоси, нозете й се бяха превърнали в грозни чукани. Вместо да се движи с грациозно полюшване, тя се подпираше с бастун. Без него краката й се кривваха, а ръцете заприпляскваха, докато се бореше да запази равновесие. Опората на тялото й бе твърде крехка, за да позволява на някого да я прегръща или целува.

— Не е ли време Красива луна и Лилия да поизлязат навън? — попита леля, сепвайки майка ми посред унеса й. — Могат да помогнат на големия брат с работата.

— Той не се нуждае от помощта им.

— Зная — призна леля, — но денят е хубав…

— Не — бе непреклонна майка ми, — не обичам момичетата да се мотаят из селото, когато би трябвало да упражняват домакинските си умения.