Лиза Сий - Снежно цвете и тайното ветрило

Казвам се Лилия. Родена съм в петия ден от шестия лунен месец през третата година от царуването на императора Даогуан. Родното ми село Пууей се намира в окръг Юнмин — Окръга на вечната светлина. По-голямата част от населението му произхожда от народа яо. Странстващите разказвачи, които посещаваха Пууей, когато бях дете, разправяха, че яо най-напред се заселили в тази област преди хиляда и двеста години по времето на династията Тан, но повечето кланове дошли век по-късно, прогонени от монголските орди, които завладели Севера. Макар нашият край никога да не е бил богат, рядко бедността е принуждавала жените да работят на полето.

Семейството ми принадлежи към клана И, един от родоначалниците на народа яо и най-многобройния в областта. Баща ми и чичо ми обработваха седем моу 2 2 Мерна единица за площ, равна на 666,66 кв.м. — Б.пр. земя, взета под аренда от богат земевладелец, който живееше в най-отдалечената западна част на провинцията. Отглеждаха ориз, памук, таро 3 3 Тропическо растение (Colocasia esculenta), разпространено в Азия и тихоокеанския регион, отглеждано заради ядивните си корени и листна маса; известно още като китайски картоф. — Б.пр. и градински култури. Домът ни бе традиционен — на два етажа и с южно изложение. Едно от помещенията на горния служеше за всекидневна на жените и за спалня на неомъжените момичета. Стаите на семейните двойки и специално отделение за домашните животни бяха разположени на първия етаж, от двете страни на главната стая. От тавана на това помещение бяха провесени кошници с яйца и портокали, нанизи люти чушлета, оставени да се сушат далеч от досега на мишки, кокошки и скитащи прасета. До едната стена имаше маса със столчета. Огнището, където мама и леля готвеха, бе разположено в един от ъглите на отсрещната стена. Стаята нямаше прозорци, така че през топлите месеци светлина и въздух влизаха през вратата, отворена към уличката. Останалите помещения бяха малки, с пръстен под, а що се отнася до животните, както вече казах, те съжителстваха с нас.

Никога не съм разсъждавала много-много дали детството ми е било щастливо и дали съм се забавлявала. Бях най-обикновено момиче от едно най-обикновено семейство, живеещо в напълно обикновено село. Нямах представа, че съществува и друг живот, пък и не ме вълнуваше това. Ала помня деня, в който започнах да забелязвам и да разсъждавам върху заобикалящия ме свят. Току-що бях навършила пет години и се чувствах, като че ли бях прекрачила някакъв съдбовен праг. Събудих се преди зазоряване с усещане, подобно на гъделичкане в мозъка. Тази нервност ме направи бдителна към всичко, което видях и изпитах през този ден.

Лежах между голямата и малката си сестра. Хвърлих поглед към леглото в другия край на стаята, където спеше братовчедка ми. Красива луна, на същите години като мен, все още не се бе събудила, затова продължих да лежа неподвижно, докато сестрите ми се размърдат. Бях обърната с лице към голямата си сестра, с четири години по-възрастна от мен. Макар да споделяхме общо легло, можах да я опозная едва след като бинтоваха стъпалата ми и самата аз заживях в женската стая. Бях доволна, че не лежа с лице към третата сестра. Винаги си казвах, че понеже е с година по-малка от мен, е твърде незначителна, за да й се обръща внимание. Мисля, че и сестрите ми не ме обичаха особено, ала равнодушието, което демонстрирахме една към друга, бе просто маска, под която криехме истинските си желания. А всъщност всяка от нас искаше мама да я забележи, всяка се бореше за вниманието на татко и се надяваше да прекарва по мъничко време всеки ден с големия ни брат, който, като първороден син, бе най-ценният човек в семейството. Между мен и Красива луна не съществуваше подобна ревност. Бяхме добри приятелки и се чувствахме щастливи, че ще останем свързани до женитбата си.

Четирите много си приличахме. Всички бяхме с късо подстригани черни коси, много слабички и почти еднакви на ръст. Иначе отличителните ни черти бяха много малко. Голямата сестра имаше бенка над устната. Косата на малката ми сестра винаги беше сплъстена, понеже не обичаше мама да я реше. Красива луна имаше хубаво кръгло лице, а аз бях със силни от тичането на воля крака и заякнали от носенето на невръстния ми брат ръце.

— Момичета! — повика ни мама отдолу.

Това бе достатъчно, за да се разбудим и да скочим от леглото. Голямата ми сестра пъргаво навлече дрехите си и слезе. Красива луна и аз се бавихме по-дълго, защото трябваше да облечем и малката ми сестра. Щом се приготвихме, слязохме в общата стая, където леля метеше, чичо пееше утринна песен, майка — препасала малкия ми брат на гърба си — наливаше последната вода в чайника, а голямата ми сестра кълцаше зелен лук за оризовата каша, която наричаме конджи . Тя ми хвърли спокоен поглед, който, както ми се стори, казваше, че тази сутрин вече е успяла да заслужи одобрението на семейството и за днес е в безопасност. Скрих негодуванието си, не съзнавайки, че това, което бях взела за самодоволство, повече приличаше на тъжното смирение, което я обзе след женитбата й.