Лиза Сий - Снежно цвете и тайното ветрило

На петдесетгодишна възраст, когато менструацията ми спря, животът ми отново се промени. Аз, която бях прислужвала на другите, сега бях обградена от хора, които се грижеха за мен, макар, разбира се, да ги надзиравах и поправях за всяко нещо, което не бе направено по вкуса ми. Ала, както вече казах, сърцето ми вече бе започнало своето вдовство. Престанах да ям месо и се отказах от храни с много гореща енергия като чесъна и виното. Размишлявах върху религиозни сутри, извършвах очистителни ритуали и се надявах да се избавя от осквернителните съпружески задължения. Макар през целия си брачен живот да бях кроила планове срещу това, съпругът ми да си вземе наложници, сега, когато го погледнех, изпитвах съчувствие към него. Той заслужаваше да бъде възнаграден за живота, прекаран в упорит труд. Не чаках сам да предприеме нещо, може би и никога нямаше да го стори, а се нагърбих със задачата да намеря и доведа у дома не една, а цели три наложници, които да го забавляват. Като ги избрах сама, избегнах в значителна степен ревността и дребнавите кавги, които обикновено влизат в дома заедно с хубавите млади жени. Не възразявах, когато раждаха. В действителност в селото уважението към съпруга ми нарасна. Той бе доказал не само че може да си позволи да издържа и други жени, но и че неговата ци е по-силна от тази на всеки мъж в окръга.

Отношенията със съпруга ми прераснаха в прекрасно приятелство. Той често идваше в женските покои да пием чай и да разговаряме. Утехата, която намираше в тихия ни мир, разсейваше тревогите, причинени от хаоса, нестабилността и покварата, царящи във външния свят. През това време заедно изпитвахме може би по-голямо удоволствие от общуването помежду си, отколкото през целия ни съвместен живот. Бяхме създали градина и сега тя цъфтеше пребогато. Всичките ни синове се задомиха. Жените им излязоха плодовити. Домът ни ехтеше от веселите гласове на внуците ни. Обичахме ги, ала едно дете, което не носеше моята кръв, ме интересуваше повече от всичко. Исках тя да бъде край мен.

В малката къщичка в Дзинтиен жената на събирача бе родила момиче. Исках това дете, внучката на Снежно цвете, да стане съпруга на най-големия ми внук. Шест години не е твърде ранна възраст за сватосване, ако и двете семейства желаят да скрепят съдбите на скъпоценната двойка, ако роднините на момчето са склонни да започнат доставянето на даровете за булката, а семейството на момичето е бедно и се нуждае от тях. Чувствах, че всички условия за този съюз са изпълнени, а съпругът ми, когото никога не бях излагала или посрамвала в нашия трийсет и две годишен брак, бе достатъчно великодушен да изпълни тази моя молба.

Точно по времето, когато стъпалата на момичето щяха да бъдат бинтовани, аз изпратих да повикат госпожа Уан. Старицата влезе в главната стая, съпровождана от две големокраки момичета, което ми даде да разбера, че макар да бе изместена от други сватовници, бе спестила достатъчно, за да си позволи охолен живот. Времето не я бе пощадило. Лицето й се бе съсухрило. Върху очите й се бе спуснало булото на слепотата. Устата й бе беззъба паст и главата й бе останала почти без коса. Гърбът й се бе привел силно и тялото й се бе смалило. Бе толкова крехка и изкривена от старост, че едва вървеше върху златните си лотоси. Тогава осъзнах, че не желая да живея толкова дълго, но ето ме днес.

Предложих й чай и захаросани плодове. Поговорихме за незначителни неща. Смятах, че не помни коя съм и че мога да се възползвам от старческото й оглупяване. Побъбрихме си още, след което си дойдохме на думата.

— Търся подходящо момиче за внука си.

— Не трябва ли да разговарям с бащата на момчето? — попита госпожа Уан.

— Той отсъства и ме помоли да действам от негово име.

Старицата притвори очи, докато претегляше думите ми. Или бе това, или се бе унесла в сън.

— Разбрах, че в Дзинтиен има подходяща кандидатка — продължих високо. — Дъщерята на събирача на арендата.

Следващите думи на госпожа Уан ми дадоха да разбера, че много добре помнеше коя съм.

— Защо не вземете момичето в дома си като осиновена снаха? — попита тя. — Прагът на дома ви е висок. Сигурна съм, че синът ви и съпругата му ще са доволни от такова споразумение.

Всъщност те никак не бяха щастливи от действията ми. Но какво можеха да сторят? Синът ми бе държавен чиновник. Току-що бе издържал следващото ниво от изпитите и бе придобил степента дзюжън 30 30 Титла, получавана при издържането на държавните изпити на провинциално равнище. — Б.пр. на ранната трийсетгодишна възраст. Когато не хвърчеше в облаците, пътуваше из страната. Рядко се прибираше у дома, а когато това ставаше, разправяше чудати истории за видяното: високи, уродливи червенобради чужденци, чиито жени били толкова пристегнати в кръста, че едва дишали, а като ходели, огромните им крака шляпали като уловена риба. Като изключим тези странни разкази, той бе достоен син, който слушаше баща си, а на снаха ми й се налагаше да ми се покорява. Въпреки това тя предпочете да се отдръпне от обсъждането на бъдещето на сина им и се бе оттеглила в стаята си да изплаква мъката си.