Колийн Маккълоу - Антоний и Клеопатра

Цезарион наблюдаваше развеселен лудориите, но не поиска да участва в тях. Когато Антоний бе в настроение, двамата яхваха един кон и изчезваха на лов за крокодили или хипопотами, като оставяха Клеопатра да се измъчва от страх, че ще види сина си смазан от огромни лапи или разкъсан от дълги жълти зъби. Но на Антоний трябваше да се отдаде дължимото — той пазеше момчето от опасности и му осигуряваше чудесни изживявания.

— Харесваш Антоний — каза тя на сина си към края на януари.

— Да, мамо. Много. Нарича се новият Дионис, но всъщност е Херакъл. Може да ме държи с една ръка, представяш ли си? И хвърля диска на половин стадий 28 28 Римска мярка за разстояние, равна на 185 метра. — Б.ред. !

— Не съм изненадана — сухо отвърна тя.

— Утре ще идем на хиподрума. Ще се возя с него в колесницата му — с четири коня, най-трудната за управляване.

— Надбягванията с колесници не са подобаващо развлечение.

— Знам, но е толкова забавно!

Какво можеше да се отговори на подобно нещо?

Синът й растеше неудържимо през последните два месеца. Созиген беше прав. Мъжката компания го бе освободила от леката префиненост, която не беше забелязвала у него, докато той не я изгуби. Сега Цезарион вървеше наперено из двореца и се мъчеше да реве като Антоний, правеше страшно смешни имитации на пийналия си Счетоводител и очакваше всеки следващ ден с увлечение и жар, каквито не бе показвал досега. Освен това беше силен и подвижен, а военните игри му идваха отвътре — хвърляше копие със смъртоносна точност, запращаше стрелите право в центъра на мишената, въртеше гладиуса с вещината и енергията на легионер ветеран. Също като баща си можеше да препуска в галоп на гърба на неоседлан кон с ръце зад гърба.

Самата Клеопатра се питаше колко още може да издържа Антоний в ролята си на гуляйджия. Тя беше постоянно уморена, имаше пристъпи на гадене и гледаше да не се отдалечава от нощното гърне — всички признаци на бременност, макар и прекалено ранна, за да я изтощава или да се забелязва. Ако Антоний не престанеше в най-скоро време с лудориите си, трябваше да му каже да продължи самичък. Макар и да беше силна за дребното си женско тяло, бременността й вземаше своето.

Дилемата й се разреши в началото на февруари, когато царят на партите нахлу в Сирия.

Ород беше стар, годините му на военачалник бяха отдавна отминали и интригите, които предизвикваше огромното му наследство, не му даваха покой. Един от начините да се справи с амбициозните си синове и различните фракции беше да осигури война на най-агресивните от тях. А каква по-добра война от тази срещу римляните в Сирия? Най-силният му син беше Пакор, следователно именно той трябваше да поведе войската. И този път цар Ород се изхитри — заедно с Пакор потегли и Квинт Лабиен, който си бе закичил прякора Партски. Той беше син на най-великия маршал на Цезар, Тит Лабиен, й бе предпочел да избяга в двора на Ород, вместо да се подчини на победителя на баща си. Размириците в Селевкида на Тигър предизвикаха и спорове за това как могат да бъдат победени римляните. При предишните сблъсъци, включително и при унищожаването на армията на Марк Крас при Кара, партите бяха разчитали основно на конните стрелци — селяни без доспехи, обучени да се оттеглят в галоп, сипейки след себе си убийствен дъжд от стрели — похват, станал прочут като „партски изстрел“. Когато Крас падна при Кара, командващият партската войска генерал бе един женствен и гримиран принц на име Сурен, който бе измислил начин конните му стрелци да не останат без стрели — беше приготвил цели кервани със стрели и ги бе пратил на хората си. За съжаление успехът му беше тъй бляскав, че Ород го заподозря в аспирации към трона и нареди да го екзекутират.

От онзи ден бяха минали повече от десет години, но още се водеха разгорещени спорове кой всъщност бе спечелил битката при Кара — лековъоръжените стрелци или катафрактите 29 29 Тежковъоръжени бронирани конници. — Б.ред. . Облечени в броня от главата до петите, катафрактите яздеха огромни коне, които също бяха покрити с плетени ризници. В основата си спорът беше социален — конните стрелци бяха обикновени селяни, докато катафрактите произлизаха от знатни семейства.

Затова когато Пакор и Лабиен поведоха армията към Сирия в началото на февруари в годината на консулите Гней Домиций Калвин и Гней Азиний Полион, партските отряди в нея бяха единствено катафракти. Благородниците бяха спечелили борбата.