Пол Дохърти - Душегубеца

— Кой е, Джон?

В стаята влезе някаква млада жена с тъмна коса и кукленско лице.

Всъщност девойката беше направо красавица, помисли си Фрогмор. Кожата й беше снежнобяла, в очите й грееха весели пламъчета, а закръглената й фигура беше доста съблазнителна. Явно този дявол Херметикус правеше добри пари!

— Връщай се в леглото, Сесили! Двамата с госта ми имаме малко работа.

Жената се накани да възрази, но Херметикус я избута нежно от стаята и затвори вратата зад гърба й. После покани посетителя си на една маса в ъгъла. Фрогмор седна, развърза кесията си и я хвърли на масата. Докторът отключи трите ключалки на един кожен сандък, извади оттам малко ковчеже с блестящи бронзови закопчалки и отключи и тях. Картите, които измъкна отвътре, бяха около една педя дълги и към половин педя широки, а гърбовете им бяха направени от лъскав, оцветен пергамент. Херметикус постави картите между себе си и Фрогмор.

— Можеш да предсказваш бъдещето, нали? — магьосникът се взря надменно в дребния мъж пред себе си; дарбата, която той притежаваше, разпалваше завистта му.

— Да, мога. И вие много добре го знаете, мастър Фрогмор — в противен случай нямаше да сте тук!

— Но как го правите? Видения ли получавате? Знаехте ли, че ще дойда тази вечер?

— Да и не — отвърна предпазливо Херметикус. — Хвърлих картите и те ми показаха тъмна нощ и могъщ странник — гадателят вдигна глава; очите му бяха станали сурови и в тях се четеше пресметливост.

Опасен човек беше този Херметикус, реши Фрогмор, истинска заплаха.

— И как се сдобихте с тази дарба?

Гадателят се накани да започне спор, но тогава Фрогмор развърза кесията си и изсипа на масата цял куп златни монети. Херметикус веднага преглътна гордостта си.

— Защо някои мъже са по-силни от други, а някои жени — по-нежни и грижовни от своите посестрими? Защо някои кучета са по-нападатели, а други — по-плахи?

— Каква е тази гатанка?

— Никаква гатанка не е!

Херметикус се взря внимателно в непознатия. Името му, разбира се, му беше известно, известна му беше и репутацията на мъжа. Освен това гадателят знаеше, че хората на Уолсингам търсят Фрогмор под дърво и камък, но това щеше да почака.

— Не ви задавам гатанка, мастър Фрогмор — продължи той. — Просто искам да ви кажа, че съм роден с тази дарба. Някои могат да пишат поезия, други — да композират музика, трети — да построят катедрала, четвърти да отгледат градина…

— А вие можете да виждате в бъдещето — ясно.

— Да, аз мога да предсказвам какво ни готви бъдещето, но хората сами коват съдбата си, мастър Фрогмор — Херметикус сведе глава, но магьосникът все пак зърна лукавия поглед в очите му. — Винаги жънем това, което сме посели — гадателят потупа тестето си. — Понякога ми помагат картите, а друг път просто виждам какво ще стане в локва вода или в парче стъкло. Все едно, аз трябва да бъда внимателен. Клиентите ми, как да кажа… са дискретни хора и пазят дарбата ми в тайна. Разбирате ме, нали? Все пак не искам да завърша дните си побит на кол в Смитфийлд или увесен на бесилото в Тайбърн. Е, мисля, че отговорих на въпросите ви, сър. А сега защо вие не отговорите на моите?

— Аз съм просто един дискретен клиент — каза магьосникът иронично.

Херметикус разстла картите върху масата.

— Да действаме тогава — каза той. — Изберете си карта, мастър Фрогмор.

Магьосникът посегна към картите и бавно измъкна една. После я погледна и се почувства разочарован — на картата беше изобразен замък с островърхи кули и назъбени стени, който се издигаше сред някакви заснежени поля.

— Разгледайте картата внимателно, мастър Фрогмор.

Магьосникът имаше богат опит с всякакъв род шарлатани и обикновено не се хващаше на номерата им, но този път имаше чувството, че стои пред човек с истинска дарба. Картата, която държеше в ръцете си, изобщо не беше това, което изглеждаше на пръв поглед, и на него му се струваше, че колкото повече се взира в нея, толкова повече подробности се разкриват пред очите му. Изведнъж по стените на замъка се появи кръв; всъщност точно тя спояваше тухлите помежду им. Стражевата кула представляваше мрачна постройка, зад чиито прозорци се виждаха мъничките лица на затворените вътре хора. В снега пък се открояваше самотно дърво. От черните му клони беше провесен труп на мъж, а отдолу обикаляха гладни вълци. Към замъка препускаха конници, облечени в кожи от непознати зверове и нахлупили на главите си странни шапки с шипове. Двама мъже и някаква жена също приближаваха към портите. Фрогмор инстинктивно усети, че това са Сен Клер, Купър и онази кръчмарска слугиня със заешката устна, и за пръв път в дългия си живот изпита истински страх.