Марина Фиорато - Стъкларят от Мурано

Имам подарък за нея.

Корадино потъна в уличката, разположена странично на църквата „Санта Мария дела Пиета“, към която се числеше и сиропиталището. Надникна през орнаментираната решетка, която позволяваше на минувачите да поглеждат към хладния мрак вътре. Видя група момиченца с виоли и виолончела, загледани в партитурите си. Забеляза я в дъното на групичка — говореше със своя дружка и русата й косица проблясваше. Видя също така и главата на отец Томазо, с вечната му тонзура, който тъкмо даваше инструкции на друга група момиченца, подготвящи се да пеят. Сега или никога.

Гласът на Корадино изпълни уличката. Започна да пее една популярна песничка, използвана от месарите и пекарите за привличане на клиентела. Обаче думите бяха леко променени, така че само един човек на света да разбере кой е той и само той да дойде при него:

„Леонора миа 9 9 Mia (ит.) — моя. — Б. пр. , тук-тук-тук, Леонора миа , тук-тук-тук!“ И ето че не след дълго тя вече наистина беше до решетката. Малките й пръстчета обгърнаха студените решетки и докоснаха неговите.

— Бонджорно 10 10 Buon giorno (ит.) — добър ден. — Б.пр. , Леонора!

— Бонджорно, синьоре!

— Леонора, казах ти да ме наричаш „татко“!

— Да, господине — каза тя.

И се усмихна. Той обичаше чувството й за хумор и се радваше, че вече го бе опознала достатъчно, за да си позволява някои волности. Може би защото същевременно и порастваше. Не след дълго щеше да се превърне в обиграна кокетка за женене.

— Носиш ли ми подарък? — попита тя.

— Ами, да видим… може би, ако ми кажеш на колко години си вече?

През решетките се показаха още няколко малки пръстчета. Пет, шест, седем.

— На седем! — възкликна тя.

— Браво! А не съм ли ти давал винаги подарък на именния ти ден?

— Винаги! — светнаха очичките й.

— Е, да се надяваме, че и този път не съм забравил!

Изигра цял спектакъл, докато се правеше, че претърсва джобовете си. И най-накрая плъзна ръка зад ухото си и извади оттам стъкленото сърце. С облекчение констатира, че усетът му за мерки отново не го е подвел — сърцето мина съвсем лесно между решетките. А после с огромна наслада чу ахването на Леонора, когато бижуто падна в ръцете й. Тя го завъртя на мъничката си длан, дивейки се на уловената в него слънчева светлина.

— Магия ли е това? — попита тихо.

— Да. Много специална. Приближи се и ще ти обясня!

Леонора притисна личицето си до решетките. Слънцето улови златистите точици в зелените й очи и сърцето на Корадино забрави да бие.

Господи, някои от твоите красоти никога няма да мога да пресъздам!

— Чуй ме внимателно, Леонора! Трябва да замина оттук за известно време. Обаче това сърце ще ти напомня, че аз винаги ще бъда до теб, а когато погледнеш сърцето и го подържиш в ръката си, ще почувстваш колко много те обичам! Ето, пробвай още сега!

Пръстите й се сключиха около стъкленото бижу, изолирайки го от светлината. Затвори очи.

— Усещаш ли обичта ми към теб? — попита Корадино.

Леонора отвори очи, усмихна се и рече тихо:

— Да!

— Ето, видя ли? Казах ти, че е специална магия! А сега, носиш ли си онази панделка, дето ти подарих на миналия ти имен ден?

Тя кимна.

— Хубаво. Тогава я пъхни в онази специална дупчица, която съм направил в сърцето, и си я вържи на врата! Не позволявай никой да ти види подаръка! Нито абатисата, нито отец Томазо, нито дори някое от другите момичета! Разбра ли ме?

Тя стисна здраво сърцето и енергично кимна.

— Ще се върнеш ли? — попита.

Той знаеше, че няма да се върне. Но отговори:

— Някой ден…

Тя се замисли за момент, а после прошепна:

— Ще ми липсваш!

Тези думи накараха Корадино да се почувства така, сякаш някой изтръгва вътрешностите му — като на рибите на рибния пазар. Щеше му се да можеше да й сподели онова, което беше планирал — че смята да проводи хора за нея, когато се увери, че е в безопасност. Но засега не смееше да вярва в подобно избавление. А за нея — колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

Онова, което не знае, не може да издаде. Онова, което не може да издаде, не е в състояние да я нарани. А аз твърде добре познавам отровата, наречена надежда… Надежда, очакване, мечти… Ами ако все пак не успея да се оправя и не изпратя хора да я доведат при мен?

Затова само рече:

— Ти също много ще ми липсваш, Леонора миа !

Тя отново провря малките си пръстчета през решетката, за да направи техния таен знак. Той автоматично схвана желанието й и постави всеки от лишените си от отпечатъци пръсти върху възглавничките на нейните — кутре към кутре, показалец към показалец, палец към палец.