Бърнард Корнуел - Кралят на зимата

Монасите от Инис Уидрин бяха много доволни от идването на Норуена в нашата крепост, защото сега имаха повод да идват по стръмната пътека и да носят молитвите си в самото сърце на Мерлиновата крепост. Независимо от неуспеха на Дева Мария като акушерка, принцеса Норуена си остана непоколебима и непреклонна християнка. Тя заповяда монасите да бъдат приемани всяка сутрин. Не знам дали Мерлин би им разрешил да влизат в неговите покои. Нимю със сигурност бе проклела Моргана за даденото разрешение, но в онези дни Мерлин го нямаше в Инис Уидрин. Не бяхме виждали своя господар повече от година, но животът си вървеше и без него, следвайки странния си забързан ритъм.

А този ритъм наистина беше странен. Мерлин беше най-странният от всички обитатели на Инис Уидрин. Но около себе си, за свое удоволствие, той беше събрал цял куп недъгави, сакати, изкривени и полуненормални същества. Домоначалник и командващ на охраната беше едно джудже — Друидан. Той беше не по-висок от петгодишно дете, но пък се гневеше като воин в разцвета на силите си, освен това всеки ден си слагаше наколенници, нагръдник, шлем, наметало и носеше оръжия. Той негодуваше срещу съдбата, отредила му този ръст и си отмъщаваше на единствените същества, които бяха по-малки от него — на сираците, които Мерлин така безгрижно събираше около себе си. Почти нямаше момиче, което Друидан да не е преследвал като луд, макар че когато се опита да замъкне Нимю в леглото си, здравата си изпати. Тогава Мерлин започна да го налага по главата — скъса му ушите, разцепи му устните и му посини очите за радост на всички деца и на стражите по укрепленията. Войниците, които Друидан командваше, до един бяха кой куц, кой сляп, кой луд, а някои и трите заедно, но никой не можеше да се мери по лудост с Друидан.

Моята приятелка Нимю, с която заедно израснахме, беше ирландка. Ирландците също са брити, но те никога не са били управлявани от римляните. Поради тази причина те се смятаха за по-добри от бритите на континента и затова ги нападаха, ограбваха, поробваха и колонизираха земите им. Ако саксите не бяха толкова ужасни врагове, сигурно щяхме да говорим за ирландците като за най-лошите същества, създадени от Боговете (макар че от време на време сключвахме съюзи с тях срещу някое друго британско племе). Нимю била отвлечена при едно нападение на Утър срещу ирландските селища в Демеция — отвъд залива срещу устието на река Севърн. Тогава били пленени шестнайсет души и всичките били изпратени в Думнония като роби. Но когато корабите прекосявали Севърнското море излязла буря и корабът с пленниците бил понесен от западния вятър срещу острова Инис Уеър, където се разбил и потънал. Единствено Нимю се спасила. Казват, че когато излизала от морето, дори не била мокра. Мерлин твърдеше, че това може да се случи само на човек, покровителстван от Манауидан, Богът на морето (самата Нимю обаче смяташе, че е била спасена от най-могъщата Богиня — Дона). Мерлин искаше да нарича любимката на Манауидан Вивиан — име, посветено на Бога на морето, но Нимю не отговаряше на това име и така запази своето. Нимю почти винаги постигаше това, което иска. Сред ненормалното обкръжение на Мерлин тя се отличаваше с непресъхващото си любопитство и самоувереност и когато стана на тринайсет или на четиринайсет и Мерлин й заповяда да споделя леглото му, тя се премести при него като че ли винаги е знаела, че съдбата й е отредила да стане негова любовница и по този начин да заеме мястото на най-влиятелната личност след самия Мерлин в целия Инис Уидрин.

Моргана трябваше да отстъпи пред Нимю, макар че това не стана без борба. От всички странни същества в дома на Мерлин Моргана беше най-гротескното. Тя беше вдовица и в живота й бяха отминали тридесет лета, когато Норуена и Мордред станаха нейни повереници. Тя беше достойна за оказаната й чест, защото беше от благороден произход. Тя беше най-голямото от четирите незаконни деца (три момичета и едно момче) на Великия крал Утър, родени от Игрейн от Гуинед. Моргана беше сестра на Артър. При такъв произход и с такъв брат би трябвало да се очаква, че амбициозни мъже биха съборили стените и на Отвъдния свят, за да спечелят ръката на вдовицата, но уви. Като млада булка Моргана преживяла тежък пожар, който убил мъжа й, а нея обезобразил жестоко. Пламъците изгорили лявото й ухо, ослепили лявото й око, опърлили до кожа косата от лявата й страна, осакатили левия й крак и извили лявата й ръка. Нимю ми каза, че цялата лява част на тялото на Моргана, когато не е покрита с дрехи, изглежда сбръчкана, разръфана и безформена, тук вдлъбнато, там развлечено и отвсякъде отвратително. Също като загнила ябълка, каза Нимю, само че още по-грозно. Моргана би превърнала съня на всеки в кошмар, но за Мерлин тя беше дама, достойна за неговия височайши дом и той я беше обучил да бъде негов оракул. Мерлин беше заповядал на един от златарите на Великия крал да изработи маска, с която Моргана да покрива главата си като с шлем. Златната маска имаше отвор за единственото око на Моргана и цепка пред изкривената й уста. Беше изработена от тънък златен лист, инкрустиран със спирали и дракони, а отпред беше изобразен Сернунос — Рогатият Бог, покровител на Мерлин. Златоликата Моргана, облечена винаги в черно и с ръкавица върху обгорялата лява ръка, можеше да лекува с докосване и да предвижда бъдещето и славата й се носеше надалеч. Но тя беше и най-злонравната жена, която някога съм виждал.