Бърнард Корнуел - Кралят на зимата

Бебето, родено в тази зимна нощ, беше кръстено Мордред.

Норуена и детето дойдоха при нас в Инис Уидрин. Докара ги една волска кола, която мина през източния мост и спря в подножието на стръмния хълм. Гледах, застанал на ветровития връх, как слугите пренесоха болната майка и недъгавото дете от покритата с кожи кола върху платнена носилка, която понесоха нагоре към укреплението. Денят беше студен — смразяващ, снежнобял студ, който разкъсваше дробовете, напукваше кожата и караше Норуена да стене в носилката до повитото бебе.

Така Мордред, престолонаследникът на Думнония, влезе в царството на Мерлин.

Инис Уидрин, независимо от името си, което означава Стъкления остров, всъщност не е истински остров, а издадено навътре в морето възвишение, заобиколено отвсякъде с мочурища, рекички и блата, оградени с върби и покрити с острица и гъста тръстика. Това място беше богато на птици, риба, глина, а покрай пустеещите земи, заливани от морето при прилив се издигаха хълмове, от които лесно се добиваше варовик. Тази мокра пустош можеше да се прекосява само по едни дълги и тесни дървени понтони. Тук понякога странници намираха смъртта си, застигнати от високата приливна вълна, защото при силен западен вятър тя идваше изненадващо бързо. На запад, където нивото на сушата ставаше по-високо, имаше ябълкови градини и житни поля, а на север сред хълмовете, издигащи се край блатата, пасяха крави и овце. Изобщо това беше една благодатна земя, в центъра на която се извисяваше Инис Уидрин.

Всички тези земи бяха на господаря Мерлин. Наричаха се Авалон и бяха принадлежали на бащата на Мерлин и на бащата на неговия баща и всеки крепостен и всеки роб, който се виждаше от върха на стръмния хълм, работеше за Мерлин. Благата, които даваше тази земя, прорязана от потоците, набъбващи с прилива, както и плодородието на речните долини навътре в сушата осигуряваха на Мерлин богатството и свободата, толкова необходими на всеки друид. В миналото Британия е принадлежала на друидите, но римляните най-напред избили друидите, след това преобразили древната религия така, че дори сега — две поколения след края на римското управление, жреците й са не повече от шепа стари мъже. Сега християните са заели мястото на друидите. Новата религия притиска старата вяра, както приливът притиска Авалон, разбивайки се в неговите брегове, обрасли с тръстика и обитавани от демони.

Авалонският остров, Инис Уидрин, обхваща няколко скупчени хълма, покрити с трева. Те всички са пусти с изключение на най-стръмния и най-високия, когото наричахме просто Хълма. Замъкът на Мерлин беше построен на върха на Хълма. Под замъка бяха пръснати разни по-малки сгради. Те бяха защитени от дървено укрепление, издигнато на върха на тревистите склонове, по които още в Старите времена преди идването на римляните били оформени тераси. Следвайки древните тераси, към върха се извиваше тясна пътека. По нея се изкачваха поклонниците, дошли тук да търсят изцеление или да чуят предсказание. Сложните извивки на стръмната пътека имаха за цел да объркат злите духове, които иначе можеха да сринат крепостта на Мерлин. Другите пътеки, прорязали склоновете на Хълма, бяха прави. Една се спускаше на изток, където земен насип свързваше Инис Уидрин с твърдата суша, а друга вървеше на запад към морето, но най-напред минаваше през едно селище, сгушено в подножието на Хълма, където живееха рибари, ловци, плетачи на кошници и пастири. Тези пътеки осигуряваха ежедневната връзка на Хълма с околния свят и Моргана постоянно се молеше и правеше заклинания, за да държи настрана от тях злите духове.

Моргана обръщаше специално внимание на западната пътека, защото тя не само водеше към селището, но и към местното християнско светилище. По времето на римляните прадядото на Мерлин довел християните на острова и оттогава нищо не било в състояние да ги помръдне от там. Ние децата от Хълма бяхме насърчавани да замеряме монасите с камъни и да хвърляме животински изпражнения по тяхната дървена ограда. Присмивахме се и на поклонниците, които се промъкваха през обраслата с храсти порта, за да окажат почит на едно бодливо дръвче, което растеше до внушителната каменна църква, построена от римляните. Една година Мерлин курдиса подобно трънливо дръвче на върха на Хълма и ние всички му се кланяхме и пеехме и танцувахме около него. Християните от селото казаха, че техният Бог ще ни накаже, но нищо не стана. Накрая изгорихме тръна и смесихме пепелта му с помия, но християнският Бог отново си замълча. Християните твърдяха, че техният трън бил вълшебен и че бил донесен в Инис Уидрин от някакъв чужденец, който бил видял християнския Бог, прикован към дърво. Да ми прости Бог, но в онези отдавна отминали дни аз се присмивах на такива приказки. Тогава изобщо не разбирах какво общо има трънливото дръвче със смъртта на Бога. Сега разбирам, но все пак трябва да ви кажа, че свещеният бодлив храст, ако той още расте в Инис Уидрин, не е дръвчето, израсло от тоягата на Йосиф Ариматейски. Знам това, защото в една тъмна зимна нощ, когато трябваше да донеса на Мерлин шише с чиста вода от свещеното изворче в подножието на южния склон на Хълма, видях монасите да изкопават един млад бодлив храст, за да заменят току що умрялото дръвче, което почитаха зад своята дървена ограда. Свещеното дръвче все линееше, но не знам дали от това, че хвърляхме кравешка тор по него или защото поклонниците го затрупваха с панделки, които връзваха за здраве. Независимо от това монасите от манастира на Свещеното бодливо дръвче забогатяха и надебеляха от щедрите подаръци на поклонниците.