Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

Но ние продължихме да тичаме. Към хаоса.

На следващия ден взех един остър нож и изгладих нащърбените краища на двете парчета от реброто. След това много внимателно издълбах две ниши в дървената дръжка на Хюелбейн. Исса отиде до Каер Сус и донесе малко лепило, което нагряхме над огъня и след като се уверихме, че двете костени парчета прилягат пълтно в издълбаните прорези, намазахме нишите с лепило и поставихме парчетата в дръжката на меча. Изчистихме излишното лепило и пристегнахме вградените кости с превръзка от сухожилия.

— Изглежда като слонова кост — каза Исса с възхищение, когато свършихме.

— Парчета от свинска кост — казах аз презрително, макар че те наистина изглеждаха като слонова кост и придаваха на Хюелбейн вид на скъпа вещ. Мечът носеше името на своя първи собственик Хюел — управителят в замъка на Мерлин, който ме научи да си служа с оръжията.

— Свински, ама имат магическа сила, нали? — попита ме Исса.

— Мерлин им я даде — отвърнах аз без повече обяснения.

По обяд при мен дойде Каван. Той коленичи на тревата и наведе глава. Дума не каза, но и нямаше нужда, тъй като знаех защо беше дошъл.

— Свободен си да си вървиш, Каван. Освобождавам те от клетвата към мен.

Той ме погледна, но това бе толкова тежко събитие за него, че отново не намери сили да продума. Затова му се усмихнах.

— Вече не си млад, Каван и заслужваваш господар, който ще може да ти предложи злато и удобства, а не Тъмния път и несигурни начинания.

— Решил съм, господарю — възвърна гласа си той, — да умра в Ирландия.

— За да бъдеш с твоя народ, ли?

— Да, господарю. Но не мога да се върна там бедняк. Имам нужда от злато.

— Тогава изгори дъската си за игра — посъветвах го аз.

Той се усмихна на сила, след това целуна дръжката на Хюелбейн.

— Обидих ли те, господарю? — промълви той виновно.

— Не — уверих го аз. — И ако някога имаш нужда от мен, само кажи.

Той се изправи и ме прегърна. Щеше да се върне на служба при Артур и да вземе със себе си половината от моите хора, защото само двадесет оставаха с мен. Останалите се страхуваха от Диурнач или пък искаха бързо да забогатеят — не можех да ги виня за това. Бяха спечелили почит, воински пръстени и вълчи опашки, докато служеха при мен, но златото бе малко. Разреших им да запазят вълчите опашки по шлемовете си, защото ги бяха извоювали в страшната война с франките в защита на Беноик, но ги накарах да заличат звездите от щитовете.

Звездите бяха само за двадесетимата, които оставаха с мен, а те бяха най-младите, най-силните и най-смелите сред моите копиеносци. И трябваше да бъдат такива, защото със счупавнето на костта аз ги бях обрекъл на война с Диурнач.

Не знае кога Мерлин ще ни повика и затова чаках в малката къща, в която Сийнуин ни доведе в онази лунна нощ. Къщата се намираше на североизток от Долфоруин в малка долина, толкова дълбока, че потокът тънеше в сянка чак докато слънцето преполовеше пътя си по утринното небе. Стръмните склонове на долината бяха обрасли с дъбове, но около къщата имаше малки поляни, където растяха двадесетина ябълкови дървета. Къщата си нямаше име, а и долината наричаха просто Кум Исаф, т.е. Долната долина. Но това беше нашият дом.

Моите хора си направиха колиби сред дърветата на южния склон. Не знаех как ще изхранвам двадесет мъже с техните семейства, защото малкото стопанство в Кум Исаф би могло и то с големи усилия да изхрани само една полска мишка, какво остава за един отряд воини. Но Сийнуин имаше злато, а и, както ме увери, нейният брат нямаше да ни остави да умрем от глад. Стопанството бе принадлежало на баща й, едно от хилядите имения, поддържали хазната на Горфидид. Последният държател на Кум Исаф умрял преди битката в долината Лъг и все още не беше избран нов. Самата къща беше повече от скромна — един каменен правоъгълник с дебел покрив от ръжена слама и папрат в окаяно състояние. Вътре имаше три стаи. Централната беше предназначена за животните в стопанството. Ние я почистихме и я превърнахме в дневна. Другите две стаи бяха спални — едната за Сийнуин, другата за мен.

— Обещах на Мерлин — обясни тя първата нощ наличието на две спални помещения.

Полазиха ме тръпки.

— Какво му обеща? — попитах аз.

Не виждах лицето й, защото в тази дълбока долина лунната светлина не можеше да проникне, но усетих смутения трепет на пръстите й в моята ръка.

— Обещах му — промълви тя — да запазя девствеността си докато бъде открит Свещеният съд.