Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

Едва тогава разбрах колко хитро бе постъпил Мерлин. Хитро и жестоко. Той имаше нужда от воин, който да го защитава докато пътува из Лейн, имаше нужда и от девица, която да намери Свещения съд. Беше накарал и двамата да играем по свирката му.

— Не! — извиках аз. — Ти не можеш да дойдеш в Лейн!

— Само девица може да намери Свещения съд — изсъска Нимю в тъмното. — Нима ще ни накараш да вземем някое дете, Дерфел?

— Сийнуин не може да отиде в Лейн — настоях аз.

— Тихо — усмири ме Сийнуин. — Аз обещах. Дадох клетва.

— Знаеш ли какво е Лейн? — попитах я аз. — Знаеш ли какво прави Диурнач?

— Знам, че това пътуване е цената, която трябва да платя, за да бъда тук с теб. Вече обещах на Мерлин — повтори тя. — Дадох клетва.

Затова спах сам онази нощ, но на сутринта след оскъдната закуска, която си разделихме с нашите копиеносци и слуги, и преди да вградя костените парчета в дръжката на Хюелбейн, двамата със Сийнуин се разходихме край потока, който течеше в малката долина. Тя изслуша всички разгорещени доводи, с които я убеждавах да не тръгва по Тъмния път. И накрая ги помете до един, заявявайки, че ако Мерлин е с нас никой не би могъл да ни навреди.

— Диурнач би могъл — казах аз мрачно.

— А ти ще отидеш с Мерлин, нали?

— Да.

— Тогава не искай от мен да остана тук. Аз ще бъда с теб и ти ще бъдеш с мен.

След това не пожела да чуе нито дума повече за Тъмния път. Сийнуин не беше ничия жена. И вече бе взела своето решение.

После говорихме, разбира се, затова, което се беше случило през последните няколко дни. Бяхме влюбени, така както Артур се беше влюбил в Гуинивиър, не можехме да се наслушаме на мислите и разказите на другия. Показах й свинската кост и тя се разсмя, когато й разказах как съм чакал до последния момент преди да я счупя.

— Наистина не знаех дали ще се осмеля да обърна гръб на Ланселот — призна Сийнуин. — Не знаех за костта, разбира се. Мисля, че Гуинивиър ме накара да се реша.

— Гуинивиър ли? — попитах аз изненадан.

— Не можах да понеса злорадото й задоволство. Ужасно ли звучи? Почувствах се така сякаш бях нейно коте и тя си играе с мен. Не можах да го понеса.

Сийнуин повървя малко мълчаливо. От дърветата падаха листа, макар че короните им все още бяха зелени. Когато вървях онази сутрин към първата си среща със зората в Кум Исаф, забелязах една лястовица да излита изпод сламения покрив. Птичката не се върна и аз предположих, че друга няма да видим до пролетта. Сийнуин вървеше боса край потока, хванала ме за ръка.

— Мислих и за това предсказание от леглото с черепите — продължи тя. — Според мен то означава, че не трябва да се омъжвам. Сгодявана съм три пъти, Дерфел, три пъти! И трите пъти загубвах годеника си. И това ако не е послание от Боговете, какво е?

— Говориш като Нимю — казах аз. Тя се засмя.

— Тя ми харесва.

— Не можех да си представя, че вие двете бихте могли да се сприятелите. — признах й аз.

— И защо не? Харесвам нейната войнственост. Животът принадлежи на тези, които вземат, не на тези които се подчиняват. А аз през целия си живот, Дерфел, съм правила това, което са ми казвали другите. Винаги съм била прекалено послушна. Винаги съм била послушното малко момиче на татко. Беше лесно, разбира се, защото баща ми ме обичаше, а той обичаше толкова малко хора. Получавах всичко, каквото исках, но в замяна от мен се очакваше единствено да бъде хубава и покорна. И аз бях много покорна.

— И много хубава.

Тя ме мушна с лакът в ребрата укорително. Ято стърчиопашки излетя от мъглата, която се стелеше над потока пред нас.

— Винаги съм била покорна — Сийнуин поклати глава със съжаление. — Знаех, че ще трябва да се омъжа за когото ми кажат и това не ме безпокоеше, защото така правят всички кралски дъщери. Помня колко бях щастлива, когато за първи път видях Артур. Мислех, че щастливият ми живот ще продължи вечно. Щяха да ме дадат на такъв добър човек, но той изведнъж изчезна.

— Тогава ти дори не ме забеляза — казах аз. Бях най-младият копиеносец в охраната на Артур, когато той дойде в Каер Сус за годежа си със Сийнуин. Точно тогава тя ми беше дала малката брошка, която още пазя. Сийнуин подари на всеки от охраната на Артур по нещо, но така и не разбра какъв огън беше запалила в душата ми в онзи ден.

— Сигурна съм, че съм те забелязала. Как бих могла да не забележа такава голяма, непохватна русолява грамада?

Тя се разсмя. Помогнах й да се качи на един паднал дъб. Носеше същата ленена рокля, с която беше облечена предишната нощ, но сега светлите поли на дрехата бяха изцапани с кал.