Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

— След това ме сгодиха за Каелгин от Регед — продължи да разказва тя — и аз вече не бях толкова сигурна в своя късмет. Той беше едно начумерено животно, но беше обещал да прати сто войника на баща ми и да даде брачен дар в злато. Затова убедих себе си, че пак ще бъда щастлива дори и ако трябва да живея в Регед, но тогава Каелгин умря от треска. После се появи Гундлеус. — Сийнуин се намръщи при този спомен. — Съзнавах, че съм просто пионка в политическата игра. Баща ми ме обичаше, но той щеше да ме остави да отида дори при Гундлеус, ако това можеше да му осигури подкрепления във войната срещу Артур. Именно тогава за първи път разбрах, че никога няма да съм щастлива, ако самата аз не направя живота си щастлив. И точно тогава ти и Галахад ни дойдохте на гости. Помниш ли?

— Помня — казах аз. Бях придружил Галахад, дошъл в Поуис с предложение за мир. Горфидид не прие предложението и за да ни обиди ни остави да вечеряме в женските покои. Там на светлината на свещи слушахме арфа, а аз говорих със Сийнуин и се заклех да я закрилям.

— И се интересуваше дали съм щастлива — усмихна се тя.

— Бях влюбен в теб — признах си аз. — Бях като куче, което вие към някоя звезда.

Тя се засмя

— И тогава се появи Ланселот. Славният Ланселот. Красивият Ланселот. Трябваше да бъда най-щастливата жена в цяла Британия, така казваха всички. Но знаеш ли какво усещах аз? Че щях да бъда просто поредното притежание на Ланселот, а той изглежда бе имал много други преди това. Още не знаех какво трябваше да направя. Тогава дойде Мерлин и поговори с мен. След това си отиде, но остави Нимю и тя много ми говори, но аз вече знаех, че не искам да принадлежа на никой мъж. Цял живот съм принадлежала на някой мъж. Затова Нимю и аз се заклехме на Дон. Аз се заклех, че ако Богинята ми даде сила да постигна своята собствена свобода, никога няма да се омъжа. Ще те обичам — обеща ми тя, — но няма да бъда притежание на никой мъж.

„Може би“ — помислих си аз. Само дето и тя като мен беше пионка в играта на Мерлин. Той бе поработил добре над нея, той и Нимю. Но на Сийнуин не казах нищо за това. Не ми се говореше и за Тъмния път.

— Да, но сега Гуинивиър стана твой враг — предупредих я аз.

— Така е — съгласи се тя. — Само че тя винаги е била мой враг. От момента, в който реши да ми отнеме Артур. Тогава бях още дете и не знаех как да се боря срещу нея. Снощи й го върнах, но вече ще стоя далеч от нея. — Сийнуин се усмихна. — А ти трябваше да се ожениш за Гуенхуивач?

— Да — признах аз.

— Горката Гуенхуивач. Винаги беше добра с мен, докато живееха тук. Спомням си как бягаше, когато сестра й влизаше в стаята. Беше като някоя голяма пухкава мишка, а сестра й беше котката.

Следобяд в малката долина дойде Артур. Лепилото, с което бях закрепил костените парчета към дръжката на Хюелбейн, още не беше изсъхнало, когато неговите воини изпълниха южния склон на Кум Исаф. Копиеносците не ни заплашваха. Просто се бяха отклонили от дългия си път към домовете си в красивата Думнония. Ланселот го нямаше, не се виждаше и Гуинивиър. Артур идваше към къщата сам. Не носеше нито меч, нито щит.

Посрещнахме го на вратата. Той се поклони на Сийнуин и й се усмихна.

— Скъпа, лейди — поздрави я той непринудено.

— Сърдит ли сте ми, лорд? — неспокойно попита тя. Артур свъси вежди.

— Жена ми си мисли, че съм, но греши. Как мога да ви се сърдя? Вие просто направихте това, което направих някога и аз. Но поне имахте благоразумието да го сторите преди да се обвържете с клетва към Ланселот. — Артур отново й се усмихна. — Може би ме поставихте в неудобно положение, но аз си го заслужавах. Може ли да повървя с Дерфел?

Тръгнахме по същата пътечка, по която бяхме вървели сутринта със Сийнуин. Когато се скрихме от погледите на думнонските копиеносци, Артур сложи ръка на раменете ми.

— Браво, Дерфел — каза тихо той.

— Съжалявам, ако съм те обидил, господарю.

— Не бъди глупав. Ти постъпи точно както и аз преди време и даже ти завиждам, защото любовта, докато е нова, те дарява с най-сладките си плодове. Постъпката ти просто малко променя нещата, това е. Създава, както казах, известни неудобства.

— Няма да бъда най-добрият боец на Мордред — казах аз.

— Няма. Все някой ще бъде. Ако зависеше от мен, приятелю, щях и двама ви да взема вкъщи, да те направя най-добрия боец и да ти дам всичко, което ти дължа. Но не винаги става това, което искаме.

— Искаш да кажеш — казах аз без заобикалки, — че принцеса Гуинивиър няма да ми прости.