Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

— Точно така — каза Артур мрачно. — Нито пък Ланселот — въздъхна той. — Какво да правя с Ланселот?

— Ожени го за Гуенхуивач — казах аз — и ги закопай и двамата в Силурия.

Той се засмя.

— Де да можех. Аз ще го изпратя в Силурия, но дали Силурия ще може да го задържи. Неговите амбиции са много по-големи от това нищожно кралство, Дерфел. Преди се надявах, че Сийнуин, семейството, ще го задържат там, но сега? — Той сви рамене. — Щеше да е по-добре, ако бях дал Силурия на теб. — Артур свали ръка от раменете ми и застана пред мен. — Аз не те освобождавам от твоите клетви, лорд Дерфел Кадарн — каза той официално, — ти все още ми служиш и когато те повикам, трябва да се отзовеш.

— Да, господарю.

— А това ще стане през пролетта — каза той. — Обещал съм на саксите три месеца мир и ще спазя обещанието си. А когато трите месеца изтекат, ще бъде зима и няма да можем да воюваме. Но през пролетта тръгваме на поход и аз те искам, теб и твоите хора, в моята стена от щитове.

— Ще бъдем там, господарю — обещах аз.

Той вдигна ръце, отпусна ги на раменете ми и ме погледна в очите.

— Дал ли си клетва и на Мерлин? — попита ме той.

— Да, господарю — признах аз.

— Значи ще ходиш да търсиш някакъв Свещен съд, дето не съществува.

— Ще ходя да търся Свещения съд, да.

Артур затвори очи.

— Такава глупост! — Той свали ръцете си и отново отвори очи. — Аз вярвам в Боговете, Дерфел, но дали Боговете вярват в Британия? Това не е старата Британия — каза той разпалено. — Може би някога ние сме били еднокръвен народ, но сега? Римляните доведоха хора от всички краища на света! Сармати, либийци, гали, нумидийци, гърци! Тяхната кръв се смеси с нашата, а в тази смес тече и римска кръв, сега навлиза и сакска. Ние сме такива, каквито сме, Дерфел, а не каквито сме били някога. Вече имаме сто Богове, не само нашите стари Богове и не можем да върнем годините назад, нито с помощта на Свещения съд, нито с което и да е от Съкровищата на Британия.

— Мерлин не мисли така.

— И ще ме кара да воювам с християните, само за да могат неговите Богове да господстват? Не, няма да направя това, Дерфел — каза Артур гневно. — Ти можеш да идеш да търсиш твоя въображаем Свещен съд, но аз няма да играя по свирката на Мерлин и няма да преследвам християни.

— Мерлин ще остави съдбата на християните в ръцете на Боговете — опитах се да защитя стария друид.

— А какво сме ние, ако не оръдия в ръцете на Боговете? — попита Артур. — Но аз няма да воювам срещу други брити, само защото те почитат различен Бог. Нито пък ти, Дерфел, поне докато служиш на мен.

— Да, господарю.

Той въздъхна.

— Как мразя тези религиозни вражди! Според Гуинивиър аз съм сляп за Боговете и сам съм си виновен за това. — Артур се усмихна. — Щом си дал клетва на Мерлин, Дерфел, трябва да отидеш с него. Къде ще те води той?

— Към Инис Мон, господарю.

Той отвори широко очи и потръпна.

— Ще ходиш в Лейн? — попита той невярващо. — Никой не се връща жив от Лейн.

— Аз ще се върна — казах аз наперено.

— Гледай да се върнеш, Дерфел, гледай да се върнеш — гласът му звучеше мрачно. — Имам нужда от твоята помощ, за да разгромя саксите. А след това, вероятно ще можеш да се върнеш в Думнония. Гуинивиър не е злопаметна жена.

Не бях убеден в това, но нищо не казах.

— Значи напролет ще те повикам — продължи Артур. — И се моли да оцелееш в Лейн — той ме хвана под ръка и ме поведе към къщата. — А ако някой те пита, Дерфел, дошъл съм и гневно съм ти се скарал. Проклел съм те, даже съм те ударил.

Аз се засмях.

— Прощавам ти удара, господарю.

— Смятай се за порицан — каза той. — Смятай се и за втория най-щастлив мъж в Британия.

За най-щастливият в целия свят, помислих си аз, защото имах това, което душата ми най-силно желаеше.

Или по-скоро щях да го имам, ако Боговете ни опазят, след като Мерлин постигне своето.

Стоях и гледах как копиеносците си тръгват. Знамето на Артур скоро се скри между дърветата. Той ми махна с ръка, скочи на гърба на коня си и изчезна.

А ние останахме сами.

Не можах да видя завръщането на Артур в Думнония. А много ми се искаше, защото той се връщаше като герой в една страна, която бе загубила вяра в него и бе заговорничила срещу него в желанието си да постави други, далеч по-неспособни същества, на негово място.

В онази есен храната не достигаше, защото внезапно избухналата война беше изчерпила новата реколта, но глад нямаше. Освен това хората на Артур събираха данъците честно. Това като че ли не е особено важно, но беше нещо ново за последните няколко години и предизвика вълнения из страната. В Думнония само богатите плащаха данъци за кралската хазна. Някои плащаха в злато, но повечето се издължаваха в зърно, кожа, лен, сол, вълна, сушена риба. А всички тези продукти господарите изискваха от държателите на своите земи. През последните години богатите взимаха много от бедните, а даваха малко на краля. Така че Артур изпрати копиеносци да разпитат бедните какво са плащали на господарите си, за да определи размера на данъците, които самият той щеше да събере от богатите. А когато попълни кралската хазна, Артур даде една трета от събраното на църкви и магистрати, за да се грижат за прехраната на хората през зимата. Това единствено действие показа на Думнония, че страната е в ръцете на нова власт. И въпреки че богатите недоволстваха, никой от тях не посмя да издигне стена от щитове срещу Артур. Той беше господарят на войната в кралството на Мордред, победителят от долината Лъг, убиецът на крале и онези, които му се противопоставяха, сега се страхуваха от него.