Кон Игълдън - Степният вълк

— Може би. Кажи им, че ако не те оставят да си тръгнеш свободно, ще дойдем след теб и от герите им ще остане само пепел.

Воинът кимна и препусна. Тропотът на копитата бързо заглъхна в нощта.

Есугей изстена и отвори очи, обхванат от паника заради движещите се около него сенки.

— Елук? — прошепна той.

Елук клекна до него.

— Тук съм, хане мой.

Зачакаха да каже още нещо, но Есугей отново изпадна в несвяст. Елук се намръщи.

— Трябва да го приберем и да се погрижим за раната му. Дръпни се, момче. Тук нищо не можеш да сториш за него.

Бехтер остана зашеметен, неспособен да проумее, че собственият му баща лежи безпомощен в краката му.

— Падна — замаяно повтори той. — Умира ли?

Елук погледна към рухналия мъж, когото бе следвал през целия си зрял живот. Колкото може по-внимателно хвана Есугей за подмишниците и го вдигна на рамо. Ханът бе едър мъж и заради ризницата тежеше още повече, но Елук беше силен и не показа да му е тежко.

— Помогни ми, Бехтер. Още е жив и трябва да го отнесем на топло. Една нощ тук ще го довърши.

Докато наместваше Есугей в седлото, внезапно се сети нещо.

— Къде е мечът му? — попита той. — Виждаш ли го?

— Не, сигурно е паднал заедно с него.

Елук въздъхна и яхна коня. Нямаше време да помисли за станалото. Усети топлата кръв на Есугей на гърдите си, когато се наведе да говори със сина му.

— Отбележи мястото, за да можеш да го намериш на светло. Няма да ти е благодарен, че си изгубил бащиния му меч.

Без да се замисли, Бехтер се обърна към един от дружинниците на баща си, който стоеше наблизо, потресен от сцената.

— Ще останеш тук, Унеген. Трябва да се върна при герите с баща си. Започни да търсиш веднага щом се разсъмне и ми донеси меча, щом го намериш.

— Ще сторя както казваш — отвърна Унеген в мрака.

Бехтер тръгна към понито си и не забеляза изражението на Елук, който обмисляше чутия разговор. Светът се променяше и той не знаеше какво ще им донесе следващият ден.

Хулун избърса сълзите си и се обърна към дружинниците на съпруга си. Мъжете и жените се бяха насъбрали, жадни за новини, веднага щом се разнесе мълвата, че ханът е ранен. Искаше й се да може да им каже нещо повече, но Есугей още не беше дошъл на себе си и лежеше в прохладната сянка на гера, а кожата му гореше. Никой не се отказа от бдението си, денят настъпи и слънцето се издигна високо над главите им.

— Още е жив — каза тя. — Почистих раната му, но не се е събудил.

Елук кимна и тя забеляза как го гледат останалите воини. Хаджиун, Темуге и Хазар бяха тук, потресени и пребледнели при вида на безпомощния си баща. Есугей изглеждаше по-дребен под завивките и слабостта му плашеше синовете му повече от всичко друго. Той беше толкова силен в техните очи, че и през ум не им беше минавало, че може да изпадне в подобно положение. Хулун се боеше за всички тях, макар и да не го изрече на глас. Без закрилата на Есугей тя вече виждаше искрицата алчност у другите. Елук например прикриваше усмивката си, когато говореше с нея, макар че думите му бяха преднамерено вежливи.

— Ще ви кажа, ако се събуди — обърна се тя към воините и се прибра обратно в гера, по-далеч от студеното им любопитство. Дъщеря й Темулун лежеше в люлката си и плачеше, за да я преповият. Звукът като че ли повтаряше писъка вътре в нея. Тя едва го сдържаше. Нямаше да му даде воля, не и докато синовете й се нуждаеха от нея.

Темуге бе влязъл в гера и малката му уста трепереше от мъка. Хулун го прегърна и избърса сълзите му, но и от нейните очи бликнаха потоци. Плакаха заедно до Есугей. Тя знаеше, че ханът не ги чува.

— Какво ще стане, ако не оживее? — попита Темуге.

Сигурно щеше да му отговори, но вратата изскърца и Елук влезе вътре. Хулун усети горещ прилив на гняв, че я вижда в такъв момент, и изтри яростно очите си.

— Изпратих останалите ти синове със стадата, за да се поразсеят — каза Елук.

Може би беше игра на въображението, но пак й се стори, че долавя в очите му добре прикрита искрица задоволство, докато гледа към Есугей.

— Прояви сила, когато племето се нуждаеше от това, Елук — каза тя. — Съпругът ми ще ти благодари лично, когато се събуди.

Елук кимна, сякаш едва я бе чул, и прекоси гера до постелята на Есугей. Допря длан до челото на хана и тихо подсвирна от високата температура. Помириса раната и Хулун разбра, че е надушил разлагащата се плът.

— Сипах горещи отвари в раната — каза Хулун. — Имам билки за успокояване на треската.

Усещаше, че трябва да говори просто за да наруши мълчанието. След връщането на Есугей, Елук се беше променил по някакъв неуловим начин. Вървеше по-наперено сред мъжете и я гледаше предизвикателно, щом заговореше. Хулун имаше нужда да споменава непрекъснато името на Есугей, сякаш това щеше да го задържи на този свят. Другото беше прекалено плашещо и тя не смееше да надзърне в бъдещето. Есугей трябваше да оживее.