Кон Игълдън - Степният вълк

Бяха готови и шаманът на олхунутите излезе пред строя, яхнал чисто бяла кобила. Той беше мършав и стар, а цветът на косата му беше като на животното под него. Всички очи го гледаха, докато припяваше, вдигнал ръце към бащата-небе. Държеше напукана от огъня раменна лопатка на овца и я вдигна, сякаш беше оръжие. Темуджин се усмихна на себе си. Шаманът на кераитите не беше толкова войнствен. Той се радваше, че е избрал подходящия човек за ритуала.

Шаманът се просна на земята, прегръщайки майката, която водеше всички. Пееше тихо, но редиците стояха безмълвни и го чакаха да заговори. Накрая старецът се вгледа в черните пукнатини на костта и зачете, като прокарваше пръсти по тях.

— Майката се радва. Копнее за татарската кръв, с която ще я напоим. Бащата-небе ни зове в своето име — извика той и счупи костта с ръце, показвайки изненадваща сила.

Темуджин пое дълбоко дъх и се обърна към редиците.

— Страната познава само един народ, братя мои — извика той. — Тя помни тежестта на нашите стъпки. Бийте се добре днес и те ще побягнат пред нас.

Всички вдигнаха лъкове и изреваха дружно, а Темуджин усети как пулсът му се ускорява. Шаманът се качи в седлото и пое назад през редиците. Обхванати от суеверен страх, воините не смееха да погледнат стареца в очите, но Темуджин му кимна и сведе глава.

В края на редовете конници заудряха с малките си барабани в такт с ударите на сърцето му. Той вдигна ръка и я отпусна надясно. Срещна погледа на Хазар, брат му се отдели напред със сто от най-добрите олхунутски воини. Всички до един носеха метални доспехи. Надяваше се, че атаката им ще бъде неустоима. Отрядът се отдели от основната сила и докато ги гледаше, Темуджин се молеше да ги види отново.

Когато редиците замлъкнаха, а отрядът на Хазар се бе отдалечил почти на миля разстояние, Темуджин заби пети в хълбоците на коня си и кераити, вълци и олхунути поеха напред заедно, оставяйки след себе си жени, деца и безопасността на лагера.

Всички познаваха врага, срещу когото се изправяха, но гледката на огромната татарска армия все пак ги шокира. Тя се движеше като бавно петно по земята — тъмна маса от конници, каруци и гери. Темуджин и братята му бяха разузнали петстотин мили на север. Положението беше тревожно. Но те не трепнаха. Мъжете, които яздеха редом със синовете на Есугей, знаеха, че са готови за битката. И да имаше страх в редиците, той не се проявяваше. Всички гледаха хладнокръвно. Само постоянната проверка на стрелите разкриваше напрежението им, когато чуха в далечината предупредителните рогове на татарите.

Темуджин препускаше неуморно през зелената морава върху заякналата от пролетната трева кобила и непрекъснато крещеше заповеди към по-пламенните водачи. Елук беше най-лошият от тях, лявото крило все се откъсваше напред и трябваше да се задържа. Накрая Темуджин реши, че това е преднамерено неподчинение на заповедите му. Отпред татарите се трупаха около герите и в далечината се чуваха слабите им викове. Слънцето светеше ярко и Темуджин усещаше топлите му лъчи върху гърба си като благословия. Провери за пореден път собствените си стрели, бяха готови в колчана, както винаги. Искаше да удари татарите в пълен галоп, но знаеше, че трябва да забави набирането на скорост до последния възможен момент. Татарите напредваха на юг най-малко от три луни и яздеха всеки ден. Надяваше се, че не са така бодри като собствените му воини, нито пък толкова жадни да убиват.

На миля от врага прехвърли тежестта си напред и увеличи темпото. Хората му го последваха в безупречен строй, само Елук за пореден път се напъна да бъде първи. Темуджин изсвири предупредително към него и улови яростния му поглед, докато вълците се връщаха обратно в строя. Тропотът на копитата го оглуши, той чуваше възбудените викове на конниците, силно присвили очи срещу все по-силния вятър в лицата им. Постави първата стрела на тетивата. Скоро въздухът щеше да се напълни с тях. Може би някоя щеше да намери гърлото му и да го изхвърли от седлото, за да прегърне за последен път земята под себе си. Сърцето му биеше бясно, но страхът му изчезна. От татарите засвистяха първите стрели, но той все още не даваше сигнал за галоп. Всичко трябваше да бъде съвършено. Щом войските се приближиха, той избра подходящия момент.

Заби пети и викна „Чух!“ на кобилата си. Тя реагира веднага и скочи напред. Изпитваше същото вълнение като него. Строят го следваше и Темуджин опъна лъка с цялата си сила. Сякаш издържаше тежестта на възрастен човек само с двата си пръста, но захватът му си остана спокоен. Чувстваше ритъма на галопа вътре в себе си. После настъпи моментът на пълната тишина, когато кобилата летеше, без да докосва земята.