Гор Видал - Юлиан

През нощта на 22 април Ормизда тъкмо се готвел да тръгне на разузнаване, когато за малко не попаднал в засада, устроена от една персийска кохорта. Никой не знае как персийците са научили точния час, в който Ормизда е щял да напусне лагера, но безспорно са го знаели. Това, което спасило Ормизда, била неочакваната дълбочина на реката точно на това място. Врагът не могъл да прегази придошлата от дъждовете река.

„Предупреждение.“ Не знам какво е имал предвид Юлиан. Възможно е някой шпионин да е предупредил Ормизда в последния момент. Или пък Юлиан е бил предупреден за някакъв заговор срещу самия него.

„Персийската войска ще се събере нощес.“ На следващата заран (23 април) най-после видяхме персийска войска. На една миля разстояние от нашия лагер се бяха събрали няколко хиляди конници и стрелци. В утринната светлина блестящите им плетени ризници караха очите ни да сълзят. Предвождаше ги великият везир. Той е вторият човек след великия цар, по чин някъде между цезар и преториански префект. Към войската на везира се бе присъединил един отряд асанатски сарацини, племе, известно със своята жестокост.

В два часа Юлиан нападна неприятеля. След дълго маневриране пехотата му се доближи на няколко десетки крачки от персийските стрелци. Преди последните да могат да изстрелят стрелите си, той даде заповед за нападение. Тази маневра така изненада персийците, че те не успяха да попречат на нашата пехота да разбие техните стрелци. С щитовете си пехотинците блъскаха персийските стрелци и те не можеха да се прицелят. Най-после се огънаха и побягнаха. Ние спечелихме битката.

Юлиан ликуваше.

— Сега нашите войници знаят, че персийците са хора като нас!

Със зачервено лице, с пурпурен плащ, изцапан с чужда кръв, със светнали от възбуда очи, той изглеждаше като бог на войната.

— Хайде, идвайте! — викна той на Максим и философите, които сега пристигаха на полесражението. — Елате да видим стените на Мацепракта!

Никой от нас не разбра какво искаше да каже, докато не ни заведе до едно изоставено село близо до бойното поле. Там видяхме останки от древна стена. Юлиан отвори една книга.

— Това е — каза той — част от първоначалната асирийска стена. Ксенофонт я е видял, когато бил тук преди 764 години.

Щастливо възбуден, нашият победоносен пълководец се покатери на камъните и зачете на висок глас откъс от Ксенофонтовия „Анабазис“. Всички послушно погледнахме стената, останала от онова далечно минало, но след възбудата (и страха) от битката никому ме беше до разглеждане на забележителности. Най-после Юлиан ни поведе обратно към реката.

На края на нашия стан един легион от императорската стража се беше събрал около една скала, от която техният трибун — висок, мускулест, рус мъж — им държеше реч.

— … боите се от персийците! Казвате, че не са хора като нас, а демони! Недейте отрича! Чувал съм ви да си шепнете нощем като деца, които се плашат от тъмното.

Гласът на трибуна беше силен. Лицето му бе румено, а очите — какви други можеха да бъдат? — сини. Ние тъмнооките хора загубихме света и сега го владеят онези, с очи като лед. Той говореше с лек германски акцент.

— Но сега видяхте тези демони отблизо. Победихте ги на бойното поле. Толкова ли бяха свирепи? Толкова ли бяха грамадни? Толкова ли бяха страшни?

Войниците наоколо взеха да мърморят, че персийците са като всички хора. Трибунът беше отличен демагог. Погледнах Юлиан, който бе покрил лицето си с наметалото си, за да не го познаят. Той наблюдаваше трибуна с изострения интерес на артист или ретор, който иска да види как ще се прояви някой съперник.

— Не. Те са хора като нас. Но по-слаби. Погледнете! — Трибунът направи знак на един от офицерите си да се приближи. Той държеше нещо, което на пръв поглед приличаше на вързоп от дрипи. Беше убит персиец. Офицерът подхвърли трупа към трибуна, който го улови с голяма лекота. Войниците ахнаха, поразени от силата на тези двама мъже, които вдигаха човешки труп, сякаш бе кукла. С една ръка трибунът хвана и повдигна трупа за врата. Мъртвият персиец беше дребен и слаб, с тънки черни мустаци и страховито озъбен. Бяха свалили бронята му и той бе облечен само в окървавената си туника.

— Ето го! Персийският демон! От това ли се боите? — Със свободната си ръка трибунът разкъса туниката и показа на войниците едно слабо, почти детско тяло с тъмна сърповидна рана под гръдната кост, където бе минало копието.

Трибунът разтърси тялото, както ловджийско куче разтърсва заек.