Гор Видал - Юлиан

— От това ли се боите?

Всички гръмогласно извикаха:

— Не!

След това шумно се изсмяха при вида на неокосменото, гладко тяло, толкова различно от нас. Трибунът презрително захвърли трупа на земята.

— Да не съм чувал повече някой да шепне нощем, че персийците били демони! Ние сме мъжете, които ще управляват тази земя!

Докато войниците надаваха одобрителни викове, трибунът слезе от скалата и се отправи към Юлиан. Поздрави го без ни най-малко смущение.

— Нужна беше такава реч, августе.

— Отлична реч, Валентиниане.

Защото, както навярно се сещаш, трибунът беше нашият бъдещ император.

— Искам всички мои началници да направят пред войниците си същата… демонстрация. Отлично.

Войниците в миг изчезнаха, както обикновено ставаше, щом разберяха, че императорът е сред тях.

Юлиан и Валентиниан размениха няколко думи за военните работи. После, тъкмо когато понечихме да отминем, Валентиниан направи знак на един млад кавалерийски офицер, който беше застанал наблизо и захласнато гледаше императора.

— Августе, разреши ми да ти представя моя брат Валент.

Често се питам какво ли щеше да си помисли Юлиан, ако знаеше, че след по-малко от година тези братя, синове на един въжар от Норикум, станал отпосле военен, ще бъдат императори — единият на Изтока, другият на Запада. Предполагам, че щеше да одобри Валентиниан, но Валент беше истинска напаст. И това, че и двамата бяха християни, едва ли щеше да му хареса. На нас също не ни хареса, нали? За малко не ми взеха главата по време на Валент. А Максим не можа да спаси своята.

След това Юлиан остави бъдещите си наследници и си тръгна, като никой от тях не знаеше какво крие бъдещето. Ако боговете съществуват, те сигурно са добросърдечни. Макар да има гадатели и светкавици, те не казват нищо за бъдещето ни. Ако ни казваха какво ни чака, не бихме могли да го понесем.

На следващия ден стигнахме едно място, където водите на Ефрат се изливат в цяла мрежа от напоителни канали. Някои от тях са отпреди хиляда години и ако не бяха те, Персия нямаше да е богатата страна, каквато е. Намериха се хора, които искаха да отклоним водите, та нивите да прегорят от слънцето, но Юлиан не допусна това, като изтъкна, че скоро войската ще живее от плодовете на същата тази земя. В началото на най-големия канал имаше висока кула, която отбелязваше извора на река Нахармалка (което на персийски ще рече Царска река). Тя се влива в река Тигър под Ктесифон. Тази река или канал беше особено бързоструйна вследствие на дъждовете. С голямо усилие построиха мостове върху ладии. Пехотата премина благополучно, но доста товарни животни се удавиха. Спомням си, че имаше опити от страна на персийски разузнавачи да безпокоят с нападенията си кавалерията, но нашите челни конници — сарацините, скоро ги прогониха.

На 28 април, след един поход без особени събития, стигнахме до Пирисабора, голям град с внушителни високи стени и кули, така обгорени от слънцето, че имаха жълтеникавия цвят на лъвска кожа. От три страни градът е естествено обграден от реката. От четвъртата страна жителите са изкопали канал, така че фактически живеят на остров, който е мъчнодостъпен за нападатели. В средата на града, на висок, стръмен хълм се издига огромна вътрешна крепост. Трябва да призная, че като я видях, сърцето ми се сви. Обсадата на такъв град можеше да отнеме месеци.

Юлиан изпрати до града обичайното си послание: ако се предадат, ще пощади живота на жителите му. Но Пирисабора беше един от важните градове на Персия и отговорът на Мамерсидес, началника на крепостта, бе действително дързък: градът няма да се предаде. Но Мамерсидес се съгласи да говори с Ормизда (изглежда, че са били в тайна писмена връзка).

Аз също присъствувах, когато Ормизда, висок и е блеснала на слънцето броня, с осанката на персийски цар, отиде с коня си до пълния с вода ров пред града. Той спря коня си на края на рова. Когато персийците го познаха, взеха шумно да му се подиграват и да свиркат. Наричаха го предател и какви ли не още по-лоши неща. Бях достатъчно близо до Ормизда, за да видя как жълтеникавото му лице се скова и доби суров израз; той обаче не пошавна, нито пък по друг начин даде вид, че е чул ругатните. В продължение на половин час търпя всички обиди. Сетне, като разбра, че с тези хора не може да се преговаря, даде знак на знаменосеца си да отиде при него. Това предизвика още по-силни викове. Знамето на Ормизда бе това на великия цар на Персия. С най-величествен вид Ормизда се оттегли и Юлиан даде заповед градът да бъде обсаден.