Гор Видал - Юлиан

— Стига да мога да я изпълня — рекох аз.

— Заклел съм се да умра на римска земя и да бъда погребан в римска пръст. Върни ме в Тракия.

— Така да бъде, войнико.

Дадох знак на Анатолий да се разпореди да превозят стария войник в родината му. Старецът се наведе да целуне ръката ми и аз се почудих, като видях врата му — почти цял век яростното слънце бе изрязвало хиляди гънки в кожата, която бе станала тъмнокафява и сбръчкана като стар пергамент. Какво ли е да си живял толкова дълго? С голямо усилие съпругите му го задържаха да не падне. Той дишаше тежко и ме гледаше с любопитство.

— Ти си римският император, нали?

Кимнах.

— Съмняваш ли се?

— Не, не се съмнявам, господарю. Казаха ми, че римският военачалник бил самият император, и тогава посъветвах първенците да предадат града. „Няма смисъл да се съпротивлявате — рекох, — щом императорът е пред вратите на града, а великият цар се крие някъде в пустинята, загубил ума и дума от страх. По-добре се предайте.“ Така им рекох. Нали така беше, Пузей?

— Да, августе, така каза той.

— Този Пузей е женен за една моя внучка, та донякъде е римлянин. Добри хора са, знаеш, персийците. Жал ще ми бъде, ако пострадат.

— Ние ще проявим милост, доколкото е възможно.

— Добре живях тук — каза той и погледна неопределено наоколо си. Тогава забеляза орлите на зианския легион.

— Ето моя легион! Трябва да поговоря с тези момчета. Познавах бащите им, ако не бащите, то сигурно дедите им. Да…

И той понечи да си тръгне, но се сети за мен и се спря.

— Благодаря ти, императоре.

— Благодаря ти, войнико, задето толкова години си останал верен на Рим.

— Знаеш ли, императоре… господарю, не ми е известно много какво става по света извън тази провинция, защото дотук достигат малко новини; пък и които достигнат, не им вярвам, защото персийците страшно лъжат. Не че за своя изгода лъжат, ама такъв им е нравът, знаеш. Такива са си. Но все пак чух от тях за един велик император, когото наричаха Константин. Да не си ти?

— Не съм, но имаше такъв император и той беше мой чичо.

— Да, да — рече старецът. Той не ме слушаше, а сбърчил чело, се мъчеше да си припомни нещо. — Имаше един млад офицер при нас в 297 година… от добро семейство беше и също се казваше Константин. Често съм се чудил дали е същият. Знаеш ли дали е бил той?

Константин действително бе служил една година с Галерий в Персия. Кимнах утвърдително.

— Може и да е бил той — рекох.

— Малко ти приличаше, само че нямаше брада. Добър младеж беше, ама никой от нас не вярваше, че от него ще стане воин. Все гонеше момичетата и обичаше лекия живот, но пък кой ли не го обича? — Той въздъхна със задоволство. — Значи сега съм видял трима императори и ще умра на римска земя. А къде е трибунът Деций, питам аз? Толкова ме тормозеше и накрай ме остави тук да умра. Къде е? Кой си спомня за него след толкова много години? А аз съм жив и приказвам с императора, със самия Юлий. Това е голямо нещо, нали? И така, с твое разрешение, императоре, искам да поприказвам малко с ония тракийски момци; може някой от тях да е внук на Марий, макар да казват, че който хване едрата шарка, децата му се раждали мъртви и дори по-лошо. Славен приятел беше Марий!

Той ме поздрави и с помощта на двете си стари съпруги бавно прекоси площада до мястото, където се виждаха орлите на зианския легион. Много ме затрогва тази среща, макар старецът да ме наричаше Юлий!

Когато цялото население напусна Аната, опожарихме града. После се върнах в нашия стан край реката. Там ме посрещнаха сарацините, които току-що бяха хванали неколцина персийски нередовни войници тъкмо когато плячкосвали припасите ни. За да покажа, че съм доволен от тях, дадох им пари и им заръчах да бъдат все така бдителни. Попитах ги също дали сарацинските князе са живи и здрави. Да — отговориха те.

Късна нощ е. Обхваща ме приятна дрямка. Не бих могъл да желая по-благоприятен резултат от първата ни среща с врага. Ако не беше дъждът, който е разкалял пода на палатката ми, щях да бъда напълно щастлив.

Приск:Нея нощ не само валеше, но имаше и вятър. На следния ден, 16 април, към три часа дойде ураган откъм север. Вятърът отнасяше палатки, а реката, вече придошла от пролетните дъждове, се разля нашироко и няколко баржи, натоварени с жито, потънаха. Бентовете, които задържат водата за напоителните канали, се срутиха; някои хора подозираха, че персийците нарочно са затворили вратите на шлюзовете, за да се наводни нашият лагер. Никога няма да узнаем дали наистина те направиха това или не. Както и да е, след два отвратителни дъждовни дена поехме надолу.