Гор Видал - Юлиан

Няколко часа по-късно сам Юлиан слезе на острова. Щом погледна огромните крепостни стени, той реши да не обсажда крепостта. Трябваше да превземе крепостта по друг начин. Впрочем през целия поход той следваше тази тактика. Между римската гранива и Ктесифон — едно разстояние от повече от триста мили — имаше дванадесетина укрепени градове. Юлиан имаше достатъчно сили да превземе кой и да е от тях, но това означаваше да се забави седмици, дори месеци. Подобно нещо той не можеше да си позволи. Затова реши да подминава крепостите — беше уверен, че щом падне великият цар, всички градове ще се предадат.

Юлиан съобщи на управителя на Аната, че ще пощади живота на всички бойци от гарнизона, ако се предадат. Управителят поиска да преговаря с Ормизда. Юлиан описва това в следващата си бележка.

„Чакаме“. Тези бележки бяха записани през нощта на четиринадесети, когато Луцилиан още се криеше на острова.

„Киб. Мит. Хер.“ — Молитва: Кибела, Митра, Хермес.

Аната се предаде! Първата ни победа на персийска земя. По пладне управителят на острова, Пузей, ме помоли да пратя при него Ормизда, за да се договорят за подробностите на предаването. Признавам, че докато очаквах резултата от разговорите им, не бях спокоен. Пузей много лесно можеше да убие Ормизда. Но не мина и час, откакто Ормизда беше влязъл в крепостта, портите се отвориха и един персийски жрец поведе украсен с гирлянди вол — знак на мир. Нашите легиони нададоха силни одобрителни викове. Сетне се появиха Ормизда и управителят. Пузей е мургав, енергичен мъж, прочут като добър войник (как иначе биха му поверили тази важна крепост?). Той ме поздрави, както би поздравил великия цар — просна се по очи пред мен. Сетне изцапаното от прах лице ме попита какво възнамерявам да правя с жителите на града.

Направих знак на Анатолий и неговите писари да дойдат при нас. Тогава казах:

— Управителю, тъй като ти се показа приятелски разположен към нас и почтен в отношенията си, ще преселим на наша сметка твоите хора в Сирия, в град Халкис, където ще могат да живеят, както са живели тук.

Той най-сърдечно ми благодари, като валяше главата си в праха, докато не му казах да стане. Пузей тогава ме попита дали ще го приема в римската войска. Обърнах се към Ормизда:

— Да го взема ли?

Лицето на Ормизда е море от деликатни намеци: без да изрече една дума, той може да се изрази, като само трепне с вежди или разшири ноздрите си. Лицето му казваше: „Внимавай!“ Гласът му каза:

— Да, но може би не тук, да речем, в някой гарнизон в Испания или Египет.

И така назначих Пузей за трибун и го пратих в Египет.

Всичко това стана на главния площад на Аната, град от дървени и кирпичени къщи със сламени покриви, досущ като кой да е друг град — персийски или римски — в този край на света. Докато говорехме, жителите минаваха край нас. Жените крепяха на главите си денкове със завивки и дрехи, докато мъжете носеха оръжия и кухненски принадлежности. Изведнъж към нас се отправи немощен старец, подкрепян от две жени. Той ме поздрави по римски и каза на войнишки латински:

— Явява се Максиман, пехотинец от зианския легион.

И веднага, цял разтреперан, застана мирно. Загледах го учудено.

— Откъде си? Кой си ти?

— Римски войник. От войската на Галерий Август.

Салуций отсече:

— Това е невъзможно. Има сто години, откакто е умрял Галерий.

— Не, префекте — каза старецът (все още можеше да разпознае един преториански префект). — Галерий беше тук преди шестдесет и шест години. И аз бях с него. Бях осемнадесетгодишен. Постъпих във войската във Филипопол, в Тракия. Спечелихме големи победи.

— Но защо си още тук? — попитах аз, задавайки най-глупавия въпрос, който може да бъде зададен на човек, минал осемдесетте. Бях съвсем изумен от тази останка от една минала епоха.

— Разболях се от треска. Моят трибун Деций — не се погаждахме с него — помисли, че ще умра. За това ме остави тук при едно семейство — те му обещаха да ме погребат прилично, когато умра. После войската потегли. — Той се изсмя. Смехът му бе като кудкудякане на стар петел. — Е, още не са ме погребали, както виждаш. А те всички измряха: и Галерий, и Деций, и Марий… той беше добър мой приятел, но се разболя от едрата шарка. И той умря. Та останах при семейството, дето щеше да ме погребе, и се ожених за две от дъщерите. И двете бяха добри момичета. И те отдавна умряха. За тия жени се ожених по-късно. Той посочи жените, застанали до него, готови да го подкрепят, ако се спъне. — Моля те за една услуга, августе.