Гор Видал - Юлиан

Никой не възрази срещу плана ми. Впрочем за тези, които са с впечатлението, че никой военачалник не смее да противоречи на божествения император, ще отбележа, че това съвсем не е така, когато сме в поход. Въпреки че императорът има последната дума, всеки военачалник може да спори с него колкото си иска, докато бойният план не бъде приведен в действие. Лично аз поощрявам разискванията. Доста често те се израждат в празни препирни, но понякога планът ти стратегически се подобрява. Този път обаче разисквахме малко — единствените спорове бяха за това, кои легиони да получи всеки военачалник. На следния ден войската бе поделена и завладяването на Запада започна.

Черната гора е странно и зловещо място. Като навлязох в нея, почнах да разбирам германците по-добре. Тя е обитавана от духове, зли демони дебнат в мрачината й… и каква мрачина! Дори по пладне гората е така тъмна, че човек се чувствува удавен сред дълбоко, зелено, шепнещо море. Преминавахме по тихите пътеки в редици по двама и легионите се виеха бавно като някаква морска змия по дъното на океана. За щастие имахме добри водачи, които познаваха всяка извивка на горските пътеки; не разбирам как се оправяха, понеже в зеления лабиринт няма никакви знаци. Дни наред не видяхме слънцето; накрая се отчаях, че вече изобщо няма да видя моя бог.

Към средата на август бяхме сред дивата, но красива долина на Дунава. Реката не е така внушителна като Рейн, но е много по-безопасна за плаване. Затова реших да продължа по вода.

Спряхме при едно село на южния бряг и заповядах да построят лодки. Докато това се изпълни, приемах вождовете на местните племена, които ни уверяваха във верноподаническите си чувства. Те бяха смаяни да видят римски император (макар и не съвсем законен) толкова далеч на север. След като разбраха, че никой няма да ги закача, започнаха да ни помагат и предложиха да ми служат като водачи по реката. Те са стройни, със светла кожа и малко стеснителни.

Междувременно пристигнаха пратеници от Йовин с добри известия. Медиоланум паднал. Сапор стигнал до Тигър. Констанций се оттеглил в Едеса, където се затворил и не искал да приеме сражението. Забавно ми беше да науча, че той назначил Флоренций за преториански префект на Илирикум. Явно съдбата преследваше горкия Флоренций: прогоних го от Галия и скоро щях да го пропъдя от Илирикум. Предполагам, че от всичките ми врагове той ме мрази най-много. Наистина има най-голямо основание.

Плавахме по реката Дунав между брегове със златисти узрели жита. Не спряхме в никой от градовете или крепостите, които ставаха все по-многобройни, колкото слизахме по на юг — нямахме време за губене. Тези градове щяха да преминат на моя страна от само себе си, ако завладеех Сирмиум; спирах ли се да обсаждам всеки поотделно, нямаше да има край на сраженията.

Повечето от местните племена бяха добре разположени към нас, но, от друга страна, вярно е, че към никое от тях не бе приложено насилие.

Една нощ, рано през октомври, тъкмо когато изгряваше нащърбената луна, стигнахме до Монастериум, на около деветнадесет мили северно от Сирмиум. Това е малък градец и в него нямаше войска. Въпреки късния час наредих на войниците си да слязат на брега. Построихме си лагер до самата река.

Не зная дали това е обичайно за всички, които са се намирали в моето положение, но навсякъде, където минавах, при мен, узурпатора (напълно заслужавам да бъда наричан с това грубо име), доброжелатели и доносници се събираха като мухи на мед. Най-сетне се наложи да измисля начин за тайна проверка на онези, които се представяха за мои съюзници, та да може да се установи кои от тях биха могли да бъдат използувани.

Повечето от тия хора се оказаха искрени мои поддръжници, но може би защото бях победител.

Преди да залезе луната, узнах, че комит Луцилиан се намирал в Сирмиум начело на значителна войска и имал нареждане да ме унищожи. Той обаче не очаквал да се появя в околностите поне още една седмица и затова спокойно си спял в града.

Щом получих тези сведения, извиках Дагалайф и му наредих да влезе в Сирмиум със стотина войници, да арестува Луцилиан и да го доведе при мен. Задачата му не бе лека, но от шпиони знаех, че градът не е пазен повече от обикновено и че дворецът, в който Луцилиан бе отседнал, е близо до портите. Нощно време моите войници нямаше да се отличават от кои да са римски легионери и влизането им в града не представляваше никаква трудност. За останалото разчитах на смелостта и находчивостта на Дагалайф.