Гор Видал - Юлиан

Филогий срещнал Вадомар на едно угощение, устроено от някакъв местен доставчик. Той поканил вожда на вечеря на следния ден в офицерската трапезария на петулантския легион. Вадомар отвърнал, че ще му бъде извънредно приятно да вечеря с такава благородна компания. Когато Вадомар пристигнал, Филогий се извинил, че трябва да излезе навън, защото бил уж забравил да даде някакви нареждания на готвача. Тогава той прочел писмото ми, с което му заповядвах да задържи под стража германския вожд като изменник. Филогий изпълнил нареждането ми за голяма изненада на своя гост.

След една седмица доведоха Вадомар при мен във Виенна. Приех го сам в кабинета си. Той е хубав човек, синеок, лицето му е червендалесто от прекомерно пиене в студените зими. Но държането му е изтънчено като на римски царедворец. Говори отлично гръцки. Беше много уплашен.

— Сбърка с избора си, вожде — му казах аз.

Той заекна; не разбираше какво искам да кажа. Подадох му уловеното писмо. Червеното му лице стана на петна.

— Извърших каквото ми заповяда, августе.

— В писмото ме наричаш цезар.

— Не, не, августе. Искам да кажа, бях принуден, когато му писах. Той ми нареди да те нападна. Какво можех да сторя?

— Можеше да зачетеш договора си с мен. Или можеше да направиш по-сполучлив избор, както вече ти загатнах. Вместо Констанций можеше мен да избереш за господар.

— Но сега те признавам, господарю, винаги съм те признавал, само…

— Спри — прекъснах го аз, като вдигнах ръка. Неприятно ми е да гледам човек да пълзи в краката ми. — Всъщност ти и кореспонденцията ти ми бяхте изключително полезни. — Взех си писмото обратно. — Сега имам доказателства, че Констанций не само желае да ме убие, но и насъсква варварите срещу собствените си поданици. Вече зная какво да направя и как да го направя.

— Какво ще направиш, августе? — За миг Вадомар забрави собствената си съдба.

— Какво ли? Ще те изпратя на заточение в Испания. — Той се хвърли в краката ми в знак на признателност. С мъка се откъснах от него и го предадох на стражите.

Наредих да извикат Орибазий. Никога в живота си не съм бивал така радостно възбуден.

— Готови сме — извиках аз, когато той дойде, — всичко е готово! — Вече не си спомням какво друго съм говорил. Предполагам, че съм „дрънкал“, както Приск нарича онова, което казвам, когато ме обхване неудържим възторг. Спомням си, че Орибазий — обикновено най-сдържаният от съветниците ми — напълно се съгласи с мене. Трябваше да се действува, сега или никога. Оставаше само една възможна пречка: настроението на легионите. Някои от тях все още бяха непреклонни и не искаха да напуснат Галия.

Заедно прегледахме списъка на легионите. Онези от тях, които бяха склонни към бунтове, изпратихме като постоянни гарнизони в по-отдалечените градове на Галия. Решихме да съберем останалите във Виенна на преглед на 25 юни, на който ден аз щях да говоря, за да ги настроя за война срещу Констанций. Едва ли някога оратор е имал по-трудна задача. Ежедневно упражнявах речта си в течение на три седмици. Орибазий ми помагаше, докато накрая и той научи цялата реч наизуст.

Призори на 25 юни Орибазий, аз и няколко офицери — наши съмишленици — се събраха в един параклис до залата на съвета. Там аз извърших специално жертвоприношение на Белона, богинята на битките. Поличбите бяха благоприятни. След това, макар че сърцето ми се свиваше при мисълта за речта, която щях да произнеса, аз тръгнах със скиптър и златен венец на главата да направя преглед на легионите, строени на полето, съвсем близо до градската порта, през която бях влязъл във Виенна преди пет години — неопитен младеж начело на шепа войници, момче, което единствено умееше да се моли. За това си мислех, като отивах към каменната трибуна, с врат, схванат от тежестта на златния венец.

Нямам препис от тази реч при себе си. Изглежда, главният ми секретар не е взел личните ми книжа, въпреки че изрично му наредих да ги донесе с нас, защото възнамерявах да пиша това съчинение по време на похода в Персия. Все пак си спомням по-голямата част от речта си; дотолкова, че като повтарям изречените преди две години думи, започвам да възпроизвеждам и жестовете. Няма да досаждам на читателя с описание на жестовете си, нито ще предавам цялата реч дума по дума. Единствено ще кажа, че това бе най-добрата ми реч.

Най-напред се обърнах към войската с думите „Благородни воини“. Това обръщение е необичайно и предизвика живи разисквания. Аз обаче исках да подчертая колко много ги уважавам и разчитам на тях. Говорих им за всичките ни битки, в които се бяхме сражавали заедно срещу германците и франките. „Сега, когато вече съм август, ако съдбата бъде благосклонна към нас, с вашата подкрепа и благословията на божеството; аз ще се устремя към по-велики неща. За да попреча на онези от изток, които ни желаят зло, предлагам да завладеем цяла Дакия, докато гарнизоните на Илирикум са още малобройни, и тогава да решим какво ще правим по-нататък. Искам да се закълнете, че сте съгласни да подкрепите този план с вярна и продължителна служба. От своя страна ще сторя всичко възможно да не проявя нито слабост, нито страх. Заклевам ви се, че не ще проявя нищо, което не е от полза за всички ни. Моля ви само за едно: не причинявайте щети на гражданите, защото светът ни познава не само като победители на Рейн, но и като онези, които с достойното си и справедливо държане дадоха свобода и благоденствие на половината свят.“ Продължих в този дух. Когато свърших, с викове и гръмогласни клетви те обещаха да ме следват до края на света. Това явно бе преувеличено, тъй като те всъщност се интересуваха главно от предстоящата плячка от похода в Дакия, а и знаеха, че той ще бъде лек.