Гор Видал - Юлиан

След потеглянето му Орибазий и аз тръгнахме да се разходим покрай реката. Нощта беше топла. Цялата околност бе посребрена от нащърбената луна, прилична на изваяна от мрамор глава, чиито черти са изличени от времето. Зад нас горяха огньовете и факлите на лагера. Не се чуваше обичайната глъчка — бях заповядал да се пази тишина. Само конете нарушаваха нареждането ми, като цвилеха от време на време. Спряхме при извивката на реката.

— Харесва ми — казах аз, като се обърнах към Орибазий, който тъкмо се беше разположил на една скала и гледаше яркия диагонал лунна светлина, легнал върху дълбоката бавна река.

Орибазий ме погледна. Месецът беше толкова ясен, че можех да различа чертите на лицето му.

— Кое? — Той се намръщи. — За реката ли говориш? Или за войната? Или за странствуването ни?

— Живота. — Седнах на влажната земя до него и като си кръстосах краката, окалях пурпурната си мантия. — Не войната, нито странствуването. Просто това. Този миг. — Въздъхнах. — Едва мога да повярвам, че сме преминали половината свят. Чувствувам се като вятъра, безтелесен, невидим като въздуха. Орибазий се разсмя.

— Ти навярно си човекът, когото целият свят вижда и от когото най-много се страхува.

— Страхуват се от мен? — повторих аз и се запитах дали ми е приятна мисълта, че животът и имотът на кой да е човек може да му бъде отнет стига само да кимна с глава. Не, не мога да се наслаждавам на такава власт. — Не към това се стремя.

— А към какво?

Както често се случваше, Орибазий бе отгатнал мислите ми.

— Отново да върна старите богове.

— Но ако те са истински и съществуват…

— Те са истински! Няма „ако“. Те наистина съществуват! — разпалих се аз.

Смехът му прекъсна думите ми:

— В такъв случай боговете съществуват. Но щом съществуват, те са винаги тук и затова няма нужда да ги „връщаш“.

— Но ние трябва да почитаме онова, което бог ни нарежда.

— Същото казват и християните.

— Да, но техният бог е лъжлив бог и аз ще го унищожа.

Орибазий настръхна, като чу думата „унищожа“.

— Ще ги убиваш ли?

— Не. Няма да им доставя удоволствието да стават мъченици. Освен това, както са почнали взаимно да се избиват, излишно ще бъде аз да се намесвам. Не, с тях ще се боря с разумни доводи и с примери за подражание. Ще отворя наново храмовете, ще преустроя жречеството. На такава основа ще поставя елинизма, че хората сами ще го предпочетат, по своя свободна воля.

— Не зная — отвърна Орибазий замислено. — Християните са богати, добре организирани и което е най-важно, те учат децата ни.

— Ние ще сторим същото. — Както говорех, мислех какво може да се направи; нямах никакъв определен план в главата си. — Нещо повече, бихме могли дори да им отнемем училищата.

— Ако можеш…

— Един император може.

— Дано успееш. Иначе…

— Иначе?

— Иначе ще трябва да властвуваш като кървав тиранин и въпреки това ще се провалиш.

— Аз не съм песимистично настроен.

Но Орибазий ми подсказа една идея, която ще ни спаси. Наистина е странно, че колкото и често да бяхме говорили какво ще бъде, като стана император, никой от нас не бе обмислил много подробно в какво щеше да се изрази борбата между елинската философия и галилеяните. Бяхме решили, че ще се отрека публично от Назарянина при пръв удобен случай, но никой не бе помислил как ще бъде посрещнато това решение, особено от необразованите хора, от които може би половината са галилеяни. Единствено войската е истински вярваща. Войниците почитат Митра. Малко са галилеяните сред тях, макар че около една трета от офицерите вярват в онова чудовище, което те наричат света троица.

Говорихме, докато се съмна. Дагалайф се върна в лагера с пленения Луцилиан тъкмо когато слънцето, подобно на знамение, се показваше на хоризонта. Веднага се отправих към палатката си. Луцилиан лежеше на земята с вързани крака и ръце, омотан като кокошка, както го бяха измъкнали от леглото. Беше страшно изплашен. За миг погледнах към треперещия комит и си спомних, че когато го видях последния път, той бе тъмничар на брат ми.

Развързах ръцете и краката му и му помогнах да се изправи. Този приятелски жест донякъде го поуспокои. Той беше едър човек и си налагаше особена диета: години наред ядял само свинско виме; поне така разправяха.

— Радваме се, че можа така бързо да се отзовеш на поканата ни, комите. — Говорех му официално, но любезно.

— Само да знаех, цезарю… Августе… Щях сам да изляза да те посрещна…