Гор Видал - Юлиан

Флоренций разпери ръце.

— Така иска августът — каза той. — По този въпрос държи да се пази колкото се може по-голяма тайна. Знаеш го какъв е.

Когато говореше с мен, той винаги правеше тънки пренебрежителни забележки за Констанций, надявайки се да ме подведе: смяташе, че ще кажа нещо, което може да се изтълкува като измяна на императора. Никога обаче не попадах в клопката му и той знаеше, че никога няма да попадна; въпреки това продължавахме да играем познатата ни игра, като старците, които човек вижда по селата да играят на дама с часове и години наред, като правят все същите ходове и контраходове до края на живота си.

Бях озадачен.

— Защо държи да се пази в тайна? — попитах.

— Защото, цезарю, се касае за пълен погром — каза Флоренций, като извади кесията си от еленова кожа и взе да опипва златото с пръсти. — Амида е разрушен.

Ако ми беше казал, че Антиохия или Константинопол е паднал в ръцете на варварите, нямаше да бъда по-поразен. Амида бе най-важният от граничните ни градове и минаваше за непревземаем.

— Градът бе обсаден в продължение на двадесет и три дни. Имам тук подробно описание на обсадата, ако искаш да го проучиш. Зад градските стени имало седем легиона. Това означава, че войските и населението, възлизащо всичко на сто и двадесет хиляди души, са били натъпкани в едно съвсем малко пространство, където измирали от чума, глад и жажда. Самият Сапор се биел в челните редици. За щастие нашата войска се сражавала добре и Сапор загубил тридесет хиляди войници.

— Но ние пък загубихме Амида, нали?

— Да, цезарю.

— А какво ще стане сега?

— Августът смята да се премести в Антиохия за през зимата. Идущата пролет ще започне голяма офанзива срещу Персия. Заклел се е да възвърне Амида.

— А Сапор?

— Той се е оттеглил в Ктесиофон, за да подготви… един господ знае какво.

Седяхме мълчаливо, докато мракът се сгъстяваше зад дърветата. Топлият въздух бе наситен с мирис на гозби. Чуваше се войнишки смях. Дрънчаха оръжия. Цвилеха коне. Някакво куче излая. Мислех за разрушената Амида.

— Августът естествено ще иска да събере колкото се може повече войски.

Заговорих пръв, защото знаех, че Флоренций бе дошъл да ме види именно по тази причина.

— Да, цезарю.

— Определил ли е точно какво ще иска от мен?

— Не, цезарю, още не е.

— Аз, както знаеш, разполагам всичко на всичко е двадесет и три хилядна войска.

— Да, цезарю, зная.

— Повечето от моите войници са галски доброволци. Те дойдоха при мен при условие, че ще се бият само в Галия, за да защищават собствената си страна.

— Това ми е известно, цезарю. Но те са също така и римски войници. Положили са клетва за вярност на императора. Те са длъжни да му се подчиняват.

— Дори да е така, не мога да бъда сигурен какво ще направят, ако наруша обещанието, което им дадох.

— Нека това бъде моя отговорност, цезарю. — С тези думи той прибра кесията си.

— В Галия нищо не може да се направи без мен, префекте. Тук аз отговарям за всичко — отсякох аз. Тези резки думи паднаха между нас като мраморна плоча, която ляга на мястото си.

— Нека бъде волята на цезаря — каза Флоренций учтиво, с едва доловима нотка от обичайната си ирония. И двамата се изправихме. При самия вход на палатката той се спря. — Мога ли да видя агента Гауденций?

— Не си ли говорил вече с него? — запитах го аз със същия сладък тон. — Разбира се, че може. Попитай управителя ми, той ще го повика. Не се съмнявам, че ще намериш Гауденций в отлично здраве и все така готов да те осведоми.

Флоренций ме поздрави и се изгуби в здрача. Дълго седях сам. Длъжен бях да дам на Констанций колкото войски поиска; а да пратя галите в Азия, би означавало да не удържа на думата си. Това би ме отслабило напълно като военачалник. Какво да правя?

През следните няколко дена войниците узнаха и най-малките подробности за падането на Амида. Също така се научихме, че Констанций пратил Павел Веригата в източните провинции, за да почне разследване за държавна измяна. Това беше неизбежно. Констанций винаги действуваше по този начин, за него всяко поражение неизменно беше дело на предатели. За няколко месеца Павел направи големи поразии в Азия и много невинни хора бяха изпратени на заточение или избити.

До края на лятото останах на Рейн и водех преговори с германските вождове; понякога бях строг, понякога благосклонен. Германците са по природа коварни и съвсем не може да се разчита на думата им. Невъзможно е да проникнеш в мислите им. Ако бяхме завзели гористата им страна, бих могъл да си обясня тяхното постоянно двуличие: любовта към отечеството е присъща на всички хора, дори на варварите. Но ние не бяхме им отнели техни земи и градове, а си бяхме върнали наши собствени, които владеем от векове и които те опустошаваха и грабеха. Въпреки това, щом им се удадеше да нарушат някой договор, те го нарушаваха. Имаше ли случай да се извърши нещо безчестно, вършеха го.