Гор Видал - Юлиан

Защо са такива германците? Не знам. Мъчно може да ги разбере човек, дори онези, които са получили образованието си в Рим. Още от времето на Юлий Цезар взимаме синовете на вождове като заложници и ги цивилизоваме, но напразно. Те са диви по природа. Колкото гърците и римляните мразят да се бият, толкова за тях това е любимо занимание.

За да мога въобще да управлявам страната, трябваше да си спечеля име на строг човек. Успях да постигна това. На вождове, които нарушаваха думата си, налагах смъртно наказание. Преминавах на отсрещния бряг на Рейн, когато пожелаех. Бях суров. Бях справедлив. Полека-лека на германците стана ясно, че съм твърдо решен да ги държа на техния бряг на реката и че който реши да се надигне срещу мен, ще бъде смазан. Когато напуснах Галия, по границите на провинцията царуваше мир.

— Третата и последна зима, която прекарах в Лутеция, беше съдбоносна. От срещата ми с Флоренций нямах никакви известия от Констанций, нито направо, нито по околен път. Префектът предпочиташе да живее във Виенна, докато аз останах в Лутеция. Макар постоянно да си разменяхме писма, не се срещахме. Съзнавайки, че скоро ще настъпят критични времена за нас, по едно време предложих на Флоренций да се премести при мен в Лутеция за през зимата. Но той отказа. Явно държеше да запази колкото бе останало от авторитета му. Формално аз бях господар на Британия, Галия, Испания и част от Мавритания. В действителност Флоренций управляваше части от Галия южно от Виенна, както и Испания и Мавритания. А аз управлявах само Британия. Спазвахме негласното споразумение да не се намесваме аз в неговата, а той в моята територия.

Здравето на Елена се влоши и когато застудя, тя легна на легло. Болките й се усилваха. Пратих да повикат Орибазий. Той не ми даде особено големи надежди.

— За съжаление мога само да намалявам болките. Тя има тумор в стомаха. Нищо не може да се направи.

Тогава ми разправи за някаква нова билка, която открил — от нея плътта ставала безчувствена.

За мен беше утеха да имам другар като Орибазий край себе си. Същото мога да кажа и за Приск, макар той постоянно да ме заплашваше, че ще се прибере у дома. Жена му Хипия му беше пратила няколко сърдити писма; пък и колкото и да го отричаше, той си мечтаеше за Атина. Приск винаги обича да си придава вид на по-безсърдечен, отколкото е всъщност. Блестящият ум на Евтерий беше непресъхващ извор, от който черпех познания. Но като изключим тези трима приятели, живеех съвсем уединено. Началникът на щаба ми, Лупицин, който замести Салуст, беше нахален невежа, а със Синтула, началника на конницата, едва можеше да се общува. Невита, този отличен офицер, държах в Колония Агрипина, за да пази Рейн.

Изпаднал донякъде в отчаяние, пишех писма на стари приятели и ги канех да ми гостуват в Лутеция. На любителите на лова обещавах цели стада елени и меко време. На философите хвалех удоволствията на интелектуалния живот в Лутеция, макар че единствените образовани хора бяха галилеянският владика и хората около него, от които аз странях. Но никой не дойде. Дори Максим не можеше да се реши на толкова дълъг път; той обаче ми пишеше често с изобретен от него шифър.

По това време, през ноември или декември, сънувах пророчески сън. Късно през нощта, през третата стража, заспах, уморен от дългото диктуване на бележките, които впоследствие влязоха в моето описание на битката при Аргенторатум. Както често се случва, когато си мислил дълго за нещо, най-напред сънувах битката. Сетне тя изчезна, както обикновено става при сънищата, и се намерих в голяма стая, в средата на която растеше високо дърво; насън това ми се видя напълно естествено. Сетне дървото падна на пода и аз забелязах, че между корените му расте по-малко дърво, което не бе изкоренено при падането на голямото дърво, от което се бе родило.

— Дървото е мъртво — чух собствения си глас, — а сега ще загине и малкото.

Бях обзет от жалост, по-голяма, отколкото би трябвало да предизвика подобно събитие. Изведнъж усетих, че някой стои до мен. Той ме хвана за ръката и макар да не можех добре да видя лицето му, нямах чувството, че е непознат човек.

— Не се отчайвай — каза той и посочи дървото. — Виждаш ли? Коренът на малкото дърво е в земята. Щом е там, то ще вирее и ще расте още по-сигурно дори отпреди.

После сънят ми свърши и аз знаех, че съм говорил с Хермес, моя бог и покровител.

Когато разправих съня си на Орибазий, той го изтълкува така: Констанций ще падне, а аз ще процъфтя, защото корените ми са във Всевиждащия. От само себе си се разбира, че запазихме този сън в тайна. За най-невинни сънища различни хора биваха наказвани на смърт, а моят сън едва ли можеше да се нарече невинен. Той беше пророчески.