Гор Видал - Юлиан

Нея зима Елена беше малко по-добре. Тя особено се оживяваше, когато заговорехме за посещението й в Рим.

— Смяташ ли, че ще може някога да живеем там? — попита ме тя един ден, когато — доста необичайно събитие — вечеряхме сами.

— Този въпрос може да реши само брат ти — рекох. — Мен лично ми харесва Галия. Бих живял тук много щастливо до края на живота си.

— В Лутеция?

Тонът, с който тя изрече това, показваше колко й е омразен животът ни тук.

— Да, но всъщност може ли човек да знае какво ще се случи догодина или идната седмица?

— Колко би ти харесала къщата на Виа Номентана — каза тя тъжно. — Там имам разкошни градини…

— По-хубави от нашите градини тук?

В Лутеция се гордеехме с многото цветя и овощни дървета, които растяха почти без гледане.

— Несравнимо по-хубави! — въздъхна тя. — Колко ми се ще да се върнем там!

— Съжалявам.

Това бе неприятен момент и вътрешно проклинах онзи, който бе нагласил така, че да останем сами на вечеря. Струва ми се, че случаят не се повтори.

— Брат ми те уважава — каза тя. И тази тема беше необичайна. Рядко говорехме за Констанций. — Той само се бои да не… слушаш лоши съвети.

Въпросът бе поставен тактично от нейна страна.

— Той няма от какво да се бои — казах аз. — Нито от мен, нито от моите съветници. Нямам намерение да заграбвам престола. Само искам да извърша онова, за което съм пратен тук: да защитя Галия. И мога да кажа, че брат ти не ме улеснява в изпълнението на тази задача.

— Може би слуша лоши съветници.

Повече от това тя не искаше да признае.

Кимнах мрачно с глава.

— И мога да ги назова, като почна с Евсебий…

— В императорския двор имаш една приятелка — прекъсна ме тя. Бутна настрана чинията си, сякаш отваряше място за друго блюдо. — Императрицата.

— Зная… — започнах аз.

Но странният израз в очите на Елена ме накара да спра; за пръв път, откакто бяхме женени, в гласа и прозвуча интимна нотка:

— Евсебия те обича.

Тя каза тези думи по такъв начин, че аз не можах точно да разбера какво искаше да каже с този изтъркан и винаги двусмислен глагол.

— Обичта й е неизменна — допълни тя, но без да определи по-точно какво подразбира под тази дума. — Докато тя е жива, за теб няма опасност. Разбира се, тя може би няма да живее дълго. — Гласът й се промени; тя заговори като обикновена жена, заприлича ми на клюкарка. — Вечерта, когато пристигнахме в Рим, беше устроен прием за Констанций в двореца на Палатинския хълм. Присъствуваха целият римски сенат и консулите. Никога не съм виждала по-разкошен прием. „Това е най-великият момент в живота ми!“ — каза брат ми и това не беше само фраза. Навярно винаги е така, когато римски император идва за пръв път в Рим. Както и да е, Констанций седеше на трона със златен венец на глава и Евсебия седеше до него. Тя изглеждаше уморена, но никой не подозираше, че й е зле. След това, по време на отговора на императора на поздравите на сената, тя побледня като смъртник. Опита се да се надигне, но одеждите й бяха твърде тежки. Тъй като всички гледаха Констанций, никой не забеляза, че й става нещо. Но аз я наблюдавах. Първа видях, че кръв потече от устата й. Сетне залитна назад и се строполи на пода. Беше в безсъзнание, когато я изнесоха от залата.

Бях ужасен. Не само от лошата новина, но и от удоволствието, което мъките на Евсебия бяха доставили на Елена.

— Разбира се, брат ми, пък и всички ние бяхме разтревожени. Но след няколко дена тя се оправи. И естествено се държа много мило с мен, когато дойде моят ред. Тя не ме остави нито за миг по време на раждането. По-мила и по-внимателна не можеше да бъде. Дори нареди мъртвото ни дете да бъде погребано в мавзолея на Констанция. Грижеше се за мен, сякаш й бях сестра… а не неин враг.

При последните си думи Елена стана. Сепнах се, като видях колко е разярена.

— Твоята приятелка, твоята покровителка погуби и двете ни деца. — Елена беше стигнала вече до вратата. Говореше с пълното спокойствие на софист, който предварително е упражнявал точно какво ще каже и как ще произнесе вече написана реч. — Ти се гордееш с философията си, с любовта си към хармонията и сговора между хората. Е, как ще претеглиш това нещо във везните си? От едната страна две деца — тя вдигна лявата си ръка, — от другата Евсебия. — Вдигна дясната си ръка и изравни везните.

Нищо не й отговорих. Какво можех да й кажа? Тя излезе от стаята. Никога вече не заговорихме по този въпрос, но аз изпитвах уважение към нейните чувства на болка и омраза. Давах си сметка, че е невъзможно изцяло да познаваш друг човек дори когато делиш едно легло с него и споделяш живота си.