Гор Видал - Юлиан

В началото на юни тази идилия завърши. Констанций премести Салуст в Медиоланум. Все едно, че ми отряза дясната ръка. Изпаднах в скръб и гняв и накрая по примера на философите написах дълго съчинение върху боговете, което посветих на Салуст.

Да се вмъкне тук описание на военния поход от онова лято.

Приск:Походът през онова лято ни създаде много неприятности. Констанций не се бе погрижил да снабди Юлиан с пари, за да плати на войниците си. Освен това не ни достигаха припасите и Юлиан бе принуден да превърне в сухари всичкото жито, което успя да събере, а не може да се очаква такава храна особено да се харесва на войски, и без това изтощени от дълго воюване. Юлиан имаше толкова малко пари, че когато един войник веднъж го помоли за „пари за бръснене“ — „пая на бръснарина“, както казваха войниците, — той не можа да му даде дори дребна монета.

Юлиан се насочи на север към Галия Белгика. По много хитър начин той покори едно франкско племе, което държеше града Адиатука. Сетне разби германското племе хорневи, което живее при устието на Рейн. След това се отправи към река Мьоза и възстанови три от разрушените ни крепости. Точно тогава хранителните ни припаси се привършиха. Местната реколта беше закъсняла и войниците бяха пред бунт. Те открито се подиграваха на Юлиан и го наричаха „азиатец“ и „гърчето“. Но той се държеше много достойно, иззе каквито храни намери в околността, и ги успокои.

След това Юлиан построи мост на лодки през Рейн и ние навлязохме в страната на германския владетел Суомар… Но за всичко това се говори във военната история. След този кратък поход преминахме Рейн още веднъж и се върнахме в Лутеция за зимата.

Втората ни зима в Лутеция беше още по-приятна от първата, макар Салуст да ми липсваше повече, отколкото мога да изразя с думи — но всъщност го изразих в хвалебствена проза! Все още нямах пари. Тайният агент Гауденций ме следеше и докладваше за действията ми. Жена ми продължаваше да боледува. Въпреки всичко това бях доволен. Бях привикнал вече да управлявам и не мечтаех да живея като частно лице или да преподавам в Атина. Бях много доволен да съм цезар на Галия.

Главното събитие тази зима беше първото голямо дело, което трябваше да реша. Нумерий, управителят на Галия Нарбонензис, провинция южно от Галия, бе обвинен в злоупотреба с държавни пари. Враговете му бяха приготвили страшни обвинения срещу него. Доведоха го за делото в Лутеция. За мен това бе крайно интересен случай, а тъй като бях разрешил процесът да се гледа публично, за местното население това бе не по-малко интересно зрелище от любимите им театрални представления.

Ден след ден съдебната зала се препълваше с хора. Скоро пролича, че липсват сериозни доказателства срещу Нумерий. Той беше висок, представителен човек, който със самия си вид внушаваше уважение. Сам се защищаваше срещу обвиненията на прокурора Делфидий. А Делфидий е един измежду най-убедителните оратори и тънки юридически умове в цялата империя; но дори той не можеше от въздуха да изгради доказателства, въпреки че направи такива опити, и то използувайки собствения си дъх.

Както всички нас, и Нумерий имаше политически противници, които бяха измислили различни обвинения срещу него, надявайки се, че ще го отстранят. Точка по точка Нумерий опроверга всяко отправено срещу него обвинение, и то толкова умело, че Делфидий накрая се обърна към мен и извика разгневено;

— Можем ли въобще да осъдим някого, велики цезарю, ако за оправдаването на обвиняемия е достатъчно той да отхвърли всички наши обвинения?

На тези думи отговорих с едно от онези редки, внезапни хрумвания, с които — поне ми се ще да мисля, че е така — боговете говорят чрез мен:

— Може ли въобще някой да бъде оправдан, ако за осъждането му е достатъчно ти да го обвиниш?

Внезапно в залата настъпи тишина. След това всички започнаха да ръкопляскат и това бе краят на процеса.

Разбира се, разказвам тази случка от суетност. Много съм доволен от това, което казах (или което Хермес каза). Нека бъда искрен, аз не съм най-добрият съдия на света. Често, когато си мисля, че правя някой много ловък ход, всъщност обърквам хората. Все пак споменавам тази случка, защото тя показва, струва ми се, истинската същност на правото. Онези земни властници, които са управлявали тиранично, винаги са приемали, че ако за един човек се казва, че е виновен, той сигурно е виновен, защото как иначе ще изпадне в подобно положение. Всъщност всеки тиранин знае, че един човек може да няма никаква вина, но да има силни врагове, а много често и самият тиранин може да е главният му враг; ето защо предпочитам да поставям тежестта на доказването по-скоро върху обвинителя, отколкото върху обвиняемия.