Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Той отиде при Ейми с писмото в ръка.

— Изглежда, че ще трябва да ни напуснете.

— Толкова скоро? — запита тя. — Той споменава ли нещо за къща тук?

— Кралицата му е дала голямо имение в Кент — каза той. — Той пише, за да ми съобщи. Ноул Плейс, знаете ли го?

Тя поклати глава.

— Значи той не иска от мен да му търся къща сега? Няма ли да живеем в Оксфордшър? В Кент ли ще живеем?

— Не уточнява — каза той внимателно, като си мислеше, че е направо възмутително, тя да трябва да пита някой приятел къде ще бъде домът й. Твърде шумната й кавга със съпруга й очевидно я бе наранила дълбоко: беше я наблюдавал как се свива и се вглъбява в себе си, сякаш посрамена. В последните седмици беше станала много набожна, а Уилям Хайд смяташе, че ходенето на църква е утеха за жените, особено когато попаднеха в хватката на злощастни обстоятелства, над които нямаха контрол. На един добър свещеник като отец Уилсън можеше да се разчита да проповядва покорство: а Уилям Хайд вярваше, подобно на други мъже от неговото време, че покорството е голяма добродетел у една съпруга. Видя я как вдига ръка към гърдите си.

— Болка ли изпитвате, лейди Дъдли? — попита той. — Често ви виждам да слагате ръка на сърцето си. Искате ли да ви прегледа лекар, преди да тръгнете?

— Не — каза тя с бърза, тъжна усмивка. — Няма нищо. Кога казва милорд, че трябва да тръгна?

— До три дни — каза той. — Трябва да отидете първо в Къмнър Плейс да посетите семейство Фостър, а после — при вашия приятел господин Хейс в Чизълхърст. Съжаляваме, че ще трябва да се разделим. Но се надявам, че скоро ще се върнете при нас. Сега сте като член от семейството, лейди Дъдли. Винаги ще е голямо удоволствие да ви приемем тук.

За негово смущение, очите й се напълниха със сълзи и той тръгна бързо към вратата, опасявайки се от сцена. Но тя само му се усмихна и каза.

— Толкова сте любезни. Винаги съм обичала да идвам тук, а сега чувствам къщата ви като свой дом.

— Сигурен съм, че скоро ще се върнете при нас — каза той бодро.

— Може би вие ще дойдете да ме видите. Може би ще живея в Ноул — каза тя. — Може би Робърт има намерение това да бъде новият ми дом.

— Може би — каза той.

Летиша Нолис стоеше пред голямото писалище на Уилям Сесил в елегантните му покои в Хамптън Корт, сключила ръце зад гърба си, с невъзмутимо изражение.

— Бланш Пари каза на кралицата, че си играе с огъня, и че ще изгори до основи цялата къща, и нас в нея — докладва тя.

Сесил вдигна очи:

— И кралицата каза…?

— Каза, че не е направила нищо лошо, и че никой не може да докаже нищо.

— А какво каза мистрес Пери?

— Каза, че на човек му е достатъчно само да ги погледне двамата, за да разбере, че са любовници — лек смях смекчи сериозния й тон. — Каза, че са горещи като кестени върху кухненска лопатка.

Сесил й се намръщи.

— А кралицата?

— Изхвърли Бланш от покоите си и й каза да не се връща, докато не отмие клюките от устата си, или ще се окаже с отрязан език заради клевета.

— Нещо друго?

Тя поклати глава.

— Не, сър. Бланш се разплака и каза, че сърцето й се къса, но предполагам, че това не е важно.

— Кралицата спи винаги с компаньонка и със страж на вратата, нали?

— Да, сър.

— Значи в тези ужасни клюки не може да има истина.

— Не, сър — повтори Летиша като ученичка. — Освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако няма врата зад ламперията, така че кралицата да може да се измъкне от леглото си, когато компаньонката й заспи, и през тази тайна врата да отиде при сър Робърт, както казват, че правел някога баща й, кралят, когато искал да посети някоя жена.

— Но такъв проход не съществува — каза рязко Сесил.

— Освен ако е възможно един мъж да легне с жена в дневните часове, и ако не им трябва легло. Ако могат да го направят под някое дърво, или в таен ъгъл, или набързо, облегнати на някоя стена.

Тъмните й очи преливаха от дяволити мисли.

— Всичко това може и да е вярно, но се съмнявам, че баща ти ще бъде доволен да узнае какво си мислиш — каза строго Сесил. — И трябва да ти напомня да пазиш подобни предположения за себе си.

Погледът й проблесна за миг, когато насочи очи към него.

— Да, сър, разбира се, сър — каза тя сдържано.

— Можеш да си вървиш — каза Сесил. — „Боже мили, ако тази малка кокетка може да ми каже това в лицето, какво ли говорят зад гърба ми?“

Когато Сесил влезе в приемната, сър Робърт тъкмо се навеждаше да прошепне нещо на седналата кралица, а кралицата се смееше. Страстта между двамата беше толкова силна, че за миг на Сесил му се стори, че е почти видима, после той поклати глава, за да прогони от ума си подобни глупости, и пристъпи напред, за да се поклони.