Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— Да, ако… — каза раздразнено Норфолк. — Ако успеем да я накараме сериозно да погледне втори път някой мъж, който не е проклет разбойник прелюбодеец.

Повечето от мъжете кимнаха.

— Със сигурност имаме нужда или от испанска помощ, или от Аран, за да поведем кампанията — каза Нолис. — Не можем да го направим сами. Французите разполагат с четири пъти по-голямо богатство и мощ от нас.

— И са изпълнени с решимост — каза смутено друг мъж. — Получих вест от братовчед ми в Париж. Той каза, че фамилията Гиз си е поставила за цел да управлява всичко, и че те са заклети врагове на Англия. Вижте какво направиха в Кале — просто пометоха всичко пред себе си. Ще стъпят в Шотландия, а после ще настъпят към нас.

— Ако тя се омъжи за Аран… — подхвана някой.

— Аран! Какъв е шансът да се омъжи за Аран? — избухна Норфолк. — Много хубаво е да преценяваме кой кандидат ще е най-добър за страната, но как ще се омъжи тя, докато не вижда никого, и не мисли за никого, освен за Дъдли? Той трябва да бъде отстранен. Тя се държи като някоя доячка, ухажвана от селски момък. Къде е тя сега, по дяволите?

Елизабет лежеше под един дъб върху ловното наметало на Дъдли, конете им бяха вързани за едно близко дърво. Дъдли се беше облегнал на дървото зад нея, положил главата й в скута си, и навиваше буклите й около пръстите си.

— Преди колко време излязохме? — попита го тя.

— Може би час, не повече.

— И винаги ли смъкваш любовниците си от конете им и ги обладаваш на земята?

— Знаеш ли — каза той с поверителен тон, — никога преди в живота си не съм правил такова нещо. Никога не съм изпитвал такова желание преди, винаги съм бил човек, който е можел да изчака подходящия момент, да планира времето си. Но с теб… — той млъкна насред изречението.

Тя се извъртя, за да може да вижда лицето му, и той я целуна по устата — продължителна, топла целувка.

— Отново съм изпълнена със страст — каза тя удивено. — Започвам да те желая така, както лакомият човек копнее за храната.

— Аз също — каза той тихо и я придърпа нагоре, така че тя остана да лежи, извивайки се като гъвкава змия покрай тялото му. — Това е удовлетворение, което носи със себе си само още апетит.

Продължително, ниско изсвирване ги накара да застанат нащрек.

— Това е сигналът на Тамуорт — каза Робърт. — Сигурно някой се приближава.

Елизабет на мига скочи и се изправи на крака, като отупваше листата от ловната си рокля и се оглеждаше за шапката си. Робърт грабна наметката си и я изтърси. Тя се обърна към него:

— Как изглеждам?

— Необикновено добродетелна — каза той, и беше възнаграден от бързото проблясване на усмивката й.

Тя отиде при коня си и стоеше до главата му, когато Катерина Нолис и конярят й се появиха на малката горска поляна, последвани от Тамуорт, камериера на Дъдли.

— Ето къде сте били! Помислих, че съм ви изгубила! Къде отидохте? — запита настоятелно Елизабет. — Мислех, че сте зад мен.

— Спрях коня си за миг, а после всички сякаш изчезнахте. Къде е сър Питър?

— Конят му окуця — каза Робърт. — Прибира се пеш у дома във възможно най-киселото настроение. Ботушите му стягат. Гладни ли сте? Ще хапнем ли?

— Умирам от глад — каза Катерина. — Къде са дамите ви?

— Тръгнаха преди нас за пикника — каза непринудено Елизабет. — Аз исках да ви изчакам, и сър Робърт остана, за да се грижи за безопасността ми. Сър Робърт, ръката ви, ако обичате.

Той я качи на седлото, без да срещне погледа й, а после сам възседна ловния си кон.

— Насам — каза той и препусна пред двете жени към мястото, където пътеката за езда пресичаше малка река. В далечния край беше издигнат павилион, окичен със зелено и бяло, и те усетиха миризмата на еленско месо, което се печеше на огъня, и видяха слугите да разопаковат сладкиши и захаросани плодове.

— Толкова съм гладна — възкликна с наслада Елизабет. — Никога преди не съм имала такъв апетит.

— Превръщате се в лакомница — отбеляза Робърт за изненада на Катерина. Тя долови бързия, съучастнически поглед, който приятелката й и сър Робърт си размениха.

— Лакомница ли? — възкликна тя. — Кралицата яде колкото едно птиче.

— Лаком паун тогава — каза той, без ни най-малко да се смути от упрека. — Лакомия и суета в едно. — И Елизабет се изкикоти.

В сряда вечерта църквата в Денчуърт изглеждаше като изоставена, вратата не беше заключена, но беше затворена. Ейми завъртя предпазливо голямата желязна дръжка и почувства как вратата поддаде под докосването й. Една стара жена на скамейката в дъното вдигна очи и посочи безмълвно към параклиса, посветен на Богородица, в страничната част на църквата. Ейми кимна и тръгна към него.