Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Елизабет се сепна: появата на английските леопарди върху герба на дъщерята на Мари дьо Гиз бе оскърбление, което попадна право в изпълненото й с ревниво собственическо чувство сърце.

— Тя не се осмелява да предяви претенции за трона ми. Никой не би предпочел да се надигне в нейна защита, не би предпочел нея пред мен — каза тя дръзко. — Никой не би искал още една католичка на име Мери на трона.

— Стотици биха го поискали — каза обезкуражаващо Сесил. — Хиляди.

Това я възпря, както той бе предвидил, че ще стане. Видя как тя пребледня леко.

— Хората ме обичат — заяви Елизабет.

— Не всички.

Тя се засмя, но в гласа й нямаше истинска веселост:

— Нима искате да кажете, че имам повече приятели в Шотландия, отколкото в северна Англия?

— Да — каза той безцеремонно.

— Филип Испански ще остане мой съюзник, ако бъдем нападнати — заяви тя.

— Да, докато смята, че ще станете негова съпруга. Но можете ли още дълго да поддържате у него това убеждение? Невъзможно е наистина да смятате да се омъжите за него!

Елизабет се изкикоти като момиче и, без да си дава сметка, че се е издала, хвърли поглед през стаята към Робърт Дъдли, седнал между други двама красиви млади мъже. Без всякакво усилие той успяваше да ги засенчи. Отметна глава, разсмя се и щракна с пръсти да донесат още вино. Един слуга, усърдно пренебрегвайки други жадни участници в пиршеството, скочи да изпълни желанието му.

— Може да се омъжа за Филип — каза Елизабет. — А мога и да го накарам да чака.

— Важното — каза внимателно Сесил — е да си изберете съпруг и да ни дарите с наследник. Това е начинът да опазим страната от принцеса Мери. Ако имате силен съпруг до себе си и син в люлката, никой няма да иска друга кралица. Хората дори ще си затворят очите за религията в името на осигуряването на наследник.

— Не ми беше предложен никой, когото бих могла със сигурност да харесам за свой съпруг — каза тя, готвейки се да подхване любимата си, изключително дразнеща тема. — И се чувствам щастлива в сегашното си състояние на неомъжена жена.

— Вие сте кралицата — каза рязко Сесил. — А кралиците нямат право да избират безбрачието.

Робърт вдигна бокала си в наздравица за една от дамите на Елизабет, най-новата му любовница, приятелката й я смушка и тя му отправи престорена усмивка през стаята. Елизабет като че ли не забеляза нищо. Сесил знаеше, че нищо от станалото не й е убягнало.

— А Шотландия? — напомни й той.

— Рискът е много голям. Много е хубаво да кажем, че шотландските протестантски лордове могат да се вдигнат на бунт срещу Мари дьо Гиз, но какво ще стане, ако не го направят? Или ако го сторят и претърпят поражение? В какво положение се оказваме тогава — победени в една война, която сме предизвикали сами? Намесили се във вътрешните дела на една миропомазана кралица. Какво друго би означавало такава постъпка, ако не да се противопоставим на самата Божия воля? И да предизвикаме френско нашествие?

— Било то в Шотландия или в Англия, ние ще трябва да се изправим пред французите — предрече Сесил. — Или с испанците на наша страна, или без тях. Това, което ви съветвам, ваша светлост — не, това, което ви умолявам да разберете — е че ще трябва да се изправим лице в лице с французите и че би трябвало да го сторим в избрано от нас време и място, и със съюзници. Ако се бием сега, разполагаме с испанците като свои приятели. Ако допуснете да мине твърде дълго време, ще трябва да се сражавате сама. И тогава със сигурност ще загубите.

— Ще предизвикаме гнева на католиците в Англия, ако ни видят да се присъединяваме към протестантската кауза срещу една законна кралица католичка — изтъкна тя.

— Вие сте позната като принцеса на протестантите, това няма да ги изненада твърде, и не влошава положението ни. А мнозина от тях, дори да са отявлени католици, ще се радват да видят французите сериозно сразени. Много от тях са на първо място англичани, а след това — католици.

Елизабет се размърда раздразнено на трона си.

— Не искам да бъда известна като протестантската кралица — каза тя ядосано. — Нима не сме провели достатъчно разследвания на вярата на хората, че да се налага да преследваме отново душите им? Не могат ли хората просто да отдават почит на Бог както желаят, и да оставят другите също да изповядват вярата си? Трябва ли да търпя постоянното допитване на епископите до Камарата на общините за това, какво мисля, за това, какво би трябвало да мислят хората? Не може ли да им е достатъчно това, че възстановихме църквата и я превърнахме отново в онова, което беше тя по времето на баща ми, но без неговите наказания?