Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— Тогава си светица! — заяви безгрижно мащехата й. — Защото аз на твое място щях да съм изпълнена с такава ревност, че щях да отида в Лондон и да настоя той да ми вземе къща начаса.

Ейми повдигна вежди — истинско олицетворение на презрението.

— Тогава вие много грешите по отношение на това, как е редно да се държи една съпруга на придворен — каза тя студено. — Десетки жени са точно в същото положение като моето и знаят как трябва да се държат, ако искат съпругът им да натрупа състояние в двора.

Лейди Робсарт се отказа от спора на този етап, но по-късно същата нощ, когато Ейми вече спеше в леглото си, тя взе перото и писа на своя предизвикващ недоволството й заварен зет:

„Сър Робърт,

Ако сега наистина сте толкова изтъкнат човек, колкото се говори, не подобава съпругата Ви да бъде изоставена у дома без добри коне или нови дрехи. Освен това, тя се нуждае от развлечения и от някоя благородна дама, която да й прави компания. Ако не я повикате в двора, моля Ви, уредете Вашите знатни приятели (предполагам, че сега отново имате много такива) да я приемат да отседне в домовете им, докато намерите подходяща къща за нея в Лондон. Тя ще има нужда от ескорт, за да отиде дотам, и от компаньонка, тъй като аз не мога да я придружа, бидейки много заета с делата на фермата, която все още върви зле. Смея да кажа, че госпожа Одингсел ще бъде щастлива да получи това предложение. Ще се радвам да получа от Вас незабавен отговор (тъй като у мен липсват добротата и търпението на Вашата съпруга), а също и пълно уреждане на дълга Ви към мен, който е 22 лири.

Сара Робсарт“

В първата седмица на февруари Сесил седеше пред солидното си писалище с многобройните заключени чекмеджета в покоите си в двореца Уайтхол, зачетен в шифровано писмо от агента си в Рим. Първата му работа при възкачването на Елизабет на престола беше да постави толкова много доверени приятели, роднини и слуги в толкова много ключови кралски дворове в Европа, колкото можеше да си позволи, и да им нареди да го държат постоянно осведомен за всяка дума, за всеки слух, за всеки дори най-малък помен от мълва, в които се споменаваше Англия и нейната нова, неукрепнала още владетелка.

Радваше се, че беше внедрил мастър Томас Демпси в папския двор в Рим. Мастър Томас беше по-добре известен на колегите си в Рим като брат Томас, свещеник от католическата църква. Мрежата на Сесил го бе уловила, когато пристигаше в Англия в първите седмици от царуването на новата кралица, със скрит в дисагите нож и с план за убийството й. Човекът на Сесил в Тауър първо бе изтезавал брат Томас, а после го беше спечелил на тяхна страна. Сега той беше шпионин срещу бившите си господари, служещ на протестантите, против вярата на дедите си. Сесил знаеше, че това бе промяна във възгледите, породена насила от желанието на човека да оцелее, и че не след дълго свещеникът щеше отново да промени убежденията си. Но междувременно предоставеният от него материал беше неоценим, а той беше достатъчно добър учен, за да пише докладите си, а след това — да ги превежда на латински и после да преобръща латинския в шифър.

„Господин секретар, Негово Светейшество обмисля указ, който ще постановява, че монарсите еретици могат да бъдат справедливо отхвърляни от поданиците си, и че подобно опълчване, дори достигащо до въоръжен бунт, не е грях.“

Сесил се облегна назад в подплатения си с възглавници стол и препрочете писмото, за да се увери, че не е допуснал грешка в двойния превод — от кодирания текст, а после — от латински. Това беше съобщение от такава огромна важност, че той не можеше да го повярва, макар то да лежеше, написано на ясен и прост английски, пред него.

Това беше смъртна присъда за кралицата. То уверяваше всеки недоволен католик, че може да заговорничи срещу нея безнаказано, всъщност с благословията на Светия Отец. Това беше същински кръстоносен поход срещу младата кралица, по-мощен и непредсказуем от атака на рицари тамплиери срещу маврите. То даваше позволение за действие на всеки побъркан наемен убиец, на всеки човек, таящ злоба, всъщност слагаше кинжала в ръцете им. То нарушаваше вечния, нерушим обет, че един миропомазан монарх разполага с подчинението на всички свои поданици, дори на несъгласните с него. То нарушаваше хармонията на вселената, която поставяше Бог над ангелите, ангелите — над кралете, кралете — над останалите смъртни. Беше също толкова немислимо човек да посегне на един крал, колкото и един крал да посегне на ангел, или един ангел да поседне на Бог. Тази лудост на папата нарушаваше неписаното споразумение, че един земен монарх никога няма да насърчава поданиците на друг земен владетел да се надигнат срещу него.