Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Тя беше поразена от съвета му.

— Прав сте — каза. — Трудно е да обръщаш внимание на тълпата и да се опитваш да удържаш кон.

— Не искам също и да бъдете водена от коняр — каза той решително. — Или да пътувате в каляска. Искам да ви видят как сама овладявате коня си. Не искам нищо да ви се отнема. Всяка процесия трябва да допълва образа ви, те трябва да ви виждат по-висока, по-силна, по-великолепна дори отколкото сте в действителност.

Елизабет кимна:

— Искам да бъда възприемана като силна: сестра ми винаги казваше, че е слаба жена, и беше все болна, през цялото време.

— А с него си подхождате и по цвят — каза той. — Самата вие сте светлокестенява.

Тя не се обиди — отметна глава назад и се засмя:

— О, мислите ли, че той е Тюдор? — попита тя.

— Безспорно, има нрава на такъв — каза Робърт. Той и братята и сестрите му бяха другари по игра в кралската детска стая в Хатфийлд, и всички деца от рода Дъдли бяха усещали силата на някоя звънка плесница, породена от буйния нрав на Тюдорите. — Не харесва юздата, не обича да го командват, но с доброта и кротост може да бъде приучен почти към всичко.

Елизабет му се усмихна лъчезарно.

— Щом се справяте така добре с едно безсловесно животно, да се надяваме, че няма да се опитвате да дресирате мен — каза тя предизвикателно.

— Кой би могъл да дресира една кралица? — отвърна той. — Всичко, което бих могъл да направя, е да ви умолявам да бъдете добра към мен.

— Нима не бях вече твърде добра? — попита тя, мислейки за превъзходния пост, който му беше дала, церемониал–майстор и отговорник за кралските коне, заедно със солиден годишен доход и правото да организира собствени приеми в двора и да заема най-хубавите покои във всеки дворец, посещаван от двора.

Той сви рамене, сякаш това не беше почти нищо.

— Ах, Елизабет — каза той свойски. — Не това имам предвид, когато желая да бъдете мила към мен.

— Вече не може да ме наричате Елизабет — напомни му тя тихо, но той си помисли, че не е недоволна.

— Забравих — каза той, с много нисък глас. — Защото компанията ви ми доставя такава наслада, понякога си мисля, че все още сме само приятели, както бяхме някога. За миг забравих, че сте се издигнала до такова величие.

— Винаги съм била принцеса — каза тя с отбранителен тон. — Издигнах се единствено до своето рождено право.

— А аз винаги съм ви обичал единствено заради самата вас — отвърна той съобразително.

Видя как ръцете й отпускат леко хватката върху юздите, и разбра, че беше докоснал точната струна. Манипулираше я, както всеки фаворит манипулира всеки владетел: трябваше да знае какво я очарова и какво я кара да охладнее.

— Едуард винаги е бил много привързан към вас — каза тя, спомняйки си за брат си.

Той кимна, с мрачно изражение.

— Бог да го благослови. Липсва ми всеки ден, толкова, колкото и собствените ми братя.

— Но той не изпитваше същата топлота към баща ви — каза доста остро Елизабет.

Робърт се наведе и й се усмихна, сякаш нищо от миналия им живот не можеше да натежи срещу тях: ужасната измяна на неговото семейство срещу нейното семейство; собственото й предателство спрямо нейната полусестра.

— Лоши времена — каза той, без да споменава нещо определено. — И отдавнашни. И двамата — вие и аз — бяхме погрешно съдени, и, Бог е свидетел, бяхме наказани достатъчно. И двамата излежахме своето време в Тауър, обвинени в измяна. Тогава често си мислех за вас: когато ми позволиха да се разхождам навън по пътеките, имах навика да отивам до самия праг на портата пред вашата кула, знаейки, че сте точно от другата страна. Бих дал много да можех да ви видя. Получавах новини за вас от шута Хана. Не мога да ви опиша каква утеха беше да зная, че сте там. Онези дни бяха мрачни и за двама ни; но сега съм щастлив, че ги споделяхме заедно. Вие — от едната страна на онази порта, а аз — от другата.

— Никой друг не може никога да разбере — каза тя с потисната енергичност. — Никой не може никога да знае какво е да си там, освен ако сам не е бил вътре! Да знаеш, че под теб, невидима за погледа ти, е моравата, където ще бъде построен ешафодът, и да не знаеш дали го строят, да изпращаш някого да пита, и да не вярваш на отговора, питайки се дали ще е днес, или утре.

— Сънувате ли го? — попита той, с нисък глас. — В някои нощи още се събуждам, обзет от ужас.

Един бърз поглед от тъмните й очи му подсказа, че тя също бе преследвана от страхове.

— Присънва ми се, че чувам удари на чукове — каза тя. — Това беше звукът, от който изпитвах най-голям ужас на света. Да чуя удари на чукове и стържене на триони, и да знам, че строят собствения ми ешафод точно под прозореца ми.