Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

„Кой уби Ейми?“

„Кой й е дал моя пръстен?“

Тръгна обратно. Едва когато отвори желязната порта към оградената със стени градина, студеният допир на резето върху ръката му го накара да спре за миг, накара го да осъзнае, че имаше два въпроса: „Кой уби Ейми? Кой й е дал моя пръстен?“, но само един отговор.

Онзи, у когото е бил пръстенът, който и да бе той, е притежавал символа, на който Ейми би се доверила. Ейми би опразнила къщата по нареждане на пратеник, показал й този пръстен. Притежателят на пръстена, който и да бе той, бе онзи, който я беше убил. Имаше само един човек, който можеше да го е направил, само един човек, който би го направил: Елизабет.

Първият инстинкт на Робърт бе да отиде при нея веднага, да се нахвърли гневно върху нея заради безумието, до което я бе довела властта. Не можеше да я вини за желанието й Ейми да изчезне, но мисълта, че неговата любовница би могла да убие съпругата му, момичето, за което се беше оженил по любов, го изпълваше с гняв. Искаше да хване Елизабет и да отърси от нея надменността, порочната й, родена от властта самоувереност. Мисълта, че би могла да използва властта си като кралица, мрежата си от шпиони, безпощадната си воля, срещу толкова уязвима и невинна мишена като Ейми, го караше да трепери като сърдито момче от силата на чувствата си.

Робърт не спа тази нощ. Лежеше на леглото и се взираше в тавана, но отново и отново си представяше как Ейми получава пръстена му и хуква да го посрещне, стиснала пръстена му с печат в малкото си юмруче като пропуск към щастието, което заслужаваше. А после някакъв мъж, някой от наемните убийци на Сесил без съмнение, я посреща вместо него, строшава врата й с един удар, с притиснат до ухото й свит юмрук, с един рязък, бърз удар по тила, и я улавя, докато пада, отнасяйки я обратно в къщата.

Робърт се измъчваше с мисълта за страданието й, за мига, в който бе изпитала страх, мига, в който бе изпитала може би ужас, мига, когато си беше помислила, че убиецът е изпратен от него и кралицата. Тази мисъл го накара да изстене и да се обърне на другата страна, като зарови лице във възглавницата. Ако Ейми бе умряла, мислейки си, че той е изпратил при нея наемен убиец, то той не виждаше как би могъл да живее по-нататък.

Прозорецът на спалнята най-сетне просветля: беше утро. Робърт, изпит и измъчен, с вид на човек, с десет години по-стар, отколкото беше, се изправи до прозореца и погледна навън, загърнал голото си тяло с ленения чаршаф. Денят щеше да бъде прекрасен. Мъглата бавно се виеше, отдръпвайки се от реката, а някъде чукаше с клюна си кълвач. Бавно се понесе ясната и чиста песен на дрозд — като благослов, като напомняне, че животът продължава.

„Предполагам, че ще мога да й простя“, помисли си Робърт. „На нейно място аз може би щях да направя същото. Може би щях да мисля, че нашата любов е на първо място, че нашето желание трябва да бъде удовлетворено, каквото и да става. Ако бях на нейно място, може би щях да си помисля, че трябва да имаме дете, че престолът трябва да има наследник, а ние и двамата сме на двайсет и седем години и не бива да отлагаме. Ако имах абсолютна власт, каквато има тя, вероятно щях да я използвам, както стори тя“.

„Баща ми щеше да го направи. Баща ми щеше да й прости, че го е извършила. Всъщност, щеше дори да се възхити на решителността й“.

Той въздъхна. „Направила го е от любов към мен“ — изрече на глас. „По никаква друга причина, освен да ме освободи, за да може да ме обича открито. По никаква друга причина, освен да може да се омъжи за мен, и да мога да стана крал. А тя знае, че ние и двамата искаме това повече от всичко на света. Бих могъл да приема тази ужасна скръб и това ужасно престъпление като дар от любов. Мога да й простя. Мога да я обичам. Мога да извлека някакво щастие от това страдание.“

Небето избледня, а после слънцето бавно изгря, с цвят на бледа иглика, над сребристата река. „Дано Бог прости на мен, дано прости и на Елизабет“, помоли се тихо Робърт. „И дано на небето Бог дари на Ейми покоя, който аз й отказах на земята. И дано даде Бог този път да бъда по-добър съпруг“.

На вратата на стаята му се потропа.

— Утро е, милорд! — обади се прислужникът. — Ще желаете ли гореща вода?

— Да! — извика в отговор Робърт. Отиде до вратата, влачейки след себе си чаршафа, и дръпна резето отвътре. — Сложи я долу, момче. Съобщи в кухнята, че съм гладен, и предупреди в конюшнята, че ще бъда там, преди да е изтекъл този час. Днес ще съм начело на лова.

Той беше в конюшнята един час преди дворът да се приготви за потегляне, уверявайки се, че всичко е в отлично състояние: конете, хрътките, амуницията, и слугите, които щяха да ги придружават по време на лова. Целият двор потегляше днес във весело настроение. Робърт застана високо на стълбите над конюшнята, откъдето можеше да наблюдава, и загледа как придворните възсядат конете си и как слугите помагат на дамите да се качат на седлата. Сестра му я нямаше. Беше се върнала в Пенсхърст.