Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— Ще отида утре — обеща му тя.

— И му кажи, че идваш от нея, по нейно нареждане.

— Ще го направя — каза тя.

Сесил, който бе седнал до огнището си в полунощната тишина на двореца, се надигна от стола си, за да отговори на дискретно почукване на вратата. Мъжът, който влезе в стаята, отметна назад черната си качулка и отиде до огъня да сгрее ръцете си.

— Дали ви се намира чаша вино? — попита той с лек испански акцент. — Тази мъгла по реката ще ми докара пристъп на треска. Ако през септември е толкова влажно, какво ще е посред зима?

Сесил наля виното и покани с жест мъжа да се настани на един стол до огъня. Постави нов пън в пламъците.

— По-добре ли е така?

— Да, благодаря ви.

— Сигурно е интересна тази новина, за да ви накара да излезете в такава студена нощ — отбеляза Сесил, без да се обръща конкретно към някого.

— Само това, че лично кралицата е предложила брак на ерцхерцога.

Реакцията на Сесил беше напълно удовлетворяваща. Той рязко вдигна глава, със зашеметено изражение.

— Кралицата е предложила брак?

— Чрез посредник. Не знаехте ли за това?

Сесил поклати глава, отказвайки да отговори. За Сесил информацията беше валута и, за разлика от Грешам, той смяташе, че във валутата на информацията няма нито добри, нито лоши монети. Всичко беше ценно.

— Познавате ли посредника? — попита той.

— Лейди Мери Сидни — каза мъжът. — Една от дамите на самата кралица.

Сесил кимна: може би това бе леката вълна, предизвикана от камъка, който бе хвърлил.

— И лейди Мери е отправила предложение?

— Предложила ерцхерцогът да пристигне веднага да посети кралицата, сякаш в израз на вежливост. Тя да приеме предложение за брак по време на тази визита. Условията да бъдат изготвени веднага, а сватбата да се състои до Коледа.

Лицето на Сесил беше като застинала маска.

— А негово превъзходителство как прие това предложение?

— Сметна, че това може да се направи сега или никога — каза рязко мъжът. — Смята, че тя се надява да спаси репутацията си, преди по неин адрес да се кажат по-лоши неща. Смята, че тя най-сетне се вразумява.

— Каза ли това на глас?

— Продиктува ми го да го преведа шифровано, за да го изпратя на крал Филип.

— Едва ли ми носите препис от писмото?

— Не смея — каза кратко мъжът. — Той не е глупак. Рискувам живота си дори и като ви казвам това.

Сесил пренебрегна опасността с махване на ръка.

— Лейди Мери без съмнение щеше да ми каже на сутринта, ако вече не бях узнал за това от самата кралица.

Мъжът изглеждаше малко обезсърчен.

— Но дали би ви казала, че моят господар писа на ерцхерцога същата тази вечер, за да му препоръча веднага да направи тази визита? Че Каспар фон Бройнер е повикал австрийски юристи да изготвят брачния договор? Че този път вярваме, че кралицата говори сериозно и сме задвижили нещата? А ерцхерцогът трябва да пристигне до ноември?

— Не, това са добри новини — каза Сесил. — Нещо друго?

Мъжът доби замислено изражение.

— Това е всичко. Да дойда ли отново, когато имам още новини?

Сесил пъхна ръка в чекмеджето на писалището си и извади малка кожена кесия.

— Да. Това е засега. А колкото до книжата ви, ще бъдат изготвени за вас… — той направи пауза.

— Кога? — попита мъжът нетърпеливо.

— Когато бракът бъде официално сключен — каза Сесил. — Всички можем да отдъхнем спокойно в леглата си, когато той се състои. Коледа ли казахте?

— Самата кралица назова Коледа като свой сватбен ден.

— Тогава ще ви дам книжата, позволяващи престоя ви в Англия, когато вашият господар, ерцхерцогът, бъде назован за консорт на Елизабет.

Мъжът сведе глава в знак на съгласие, а после се поколеба, преди да си тръгне.

— Винаги имате кесия за мен в онова чекмедже — каза той любопитно. — Очаквате ли ме да дойда, или толкова много хора ви докладват, че държите заплащането им в готовност?

Сесил, чиито доносници сега наброяваха повече от хиляда, се усмихна.

— Само вас — каза той със сладък гласец.

Робърт пристигна в Хейс Корт през септември, в мълчаливо и сериозно настроение, с мрачно лице.

Ейми, която го наблюдаваше от един прозорец на горния етаж, си помисли, че не бе виждала лицето му така посърнало, откакто се беше прибрал у дома от обсадата на Кале, когато Англия беше изгубила последната си опора във Франция. Тя слезе бавно долу, питайки се какво ли беше изгубил сега.

Той тъкмо слизаше от коня си: поздрави я с бегла целувка по бузата.

— Милорд — поздрави го Ейми. — Неразположен ли сте?