Карлос Сафон - Затворникът на рая

— Какво ти се върти в главата? — попита тя.

— Мислех си какъв късметлия съм — отвърнах.

Беа ме изгледа продължително. Съмнение се четеше в очите й.

— Казваш го така, сякаш не го вярваш.

Станах и й подадох ръка.

— Хайде да си лягаме — предложих.

Тя улови ръката ми и ме последва по коридора към спалнята. Изтегнах се в леглото и я загледах мълчаливо.

— Държиш се странно, Даниел. Какво те прихваща? Да не би да съм казала нещо?

Поклатих глава и й отправих една усмивка, невинна като бяла лъжа. Беа кимна и започна бавно да се съблича. Никога не ми обръщаше гръб, когато се събличаше, нито пък се криеше в банята или зад вратата, както съветваха наръчниците с наставления за брачния живот, лансирани от режима. Наблюдавах я спокойно, четейки линиите на тялото й. Беа ме гледаше в очите. Навлече онази нощница, която толкова мразех, и си легна с гръб към мен.

— Лека нощ — каза тя с напрегнат глас, в който всеки, който я познаваше добре, би доловил нотки на раздразнение.

— Лека нощ — промълвих.

Заслушан в дишането й, разбрах, че остана будна повече от половин час. Накрая все пак се унесе в сън, твърде изморена, за да разсъждава дълго над странното ми поведение. Лежах до нея и се двоумях дали да я събудя, за да й поискам извинение, или просто да я целуна. В крайна сметка не направих нищо. Продължих да лежа неподвижно, като се взирах в извивката на гърба й и чувствах как тъмната сила в мен ми нашепва, че след няколко часа Беа ще отиде на среща с бившия си годеник и че устните и кожата й ще принадлежат на друг, както загатваше сладникавото му писмо.

Когато се събудих, тя вече беше излязла. Не бях успял да заспя чак до зори и когато църковните камбани отброиха девет часа, изведнъж се сепнах в съня си, станах и навлякох първите дрехи, които ми попаднаха пред очите. Навън ме чакаше един студен понеделник, осеян със снежинки, които се рееха във въздуха и се спускаха връз минувачите като искрящи паячета, увиснали на невидими нишки. На влизане в книжарницата заварих баща ми върху табуретката, на която се качваше всеки ден, за да смени датата на календара. 21 януари.

— Не е приемливо човек да се излежава сутрин след дванайсетгодишна възраст — рече той. — Днес беше твой ред да отвориш.

— Извинявай. Спах зле. Няма да се повтори.

Следващите два часа се опитах да ангажирам мислите и ръцете си с разни задачи в книжарницата, но в главата ми се въртеше само онова проклето писмо, което неспирно си повтарях наум. По някое време Фермин се приближи до мен крадешком и ми подаде един сладкиш „Сугус“.

— Днес е денят, нали?

— Млъкнете, Фермин — сопнах се аз тъй рязко, че баща ми учудено повдигна вежди.

Потърсих убежище в задната стая и ги чух как си шепнат нещо. Седнах пред писалището на баща ми и погледнах часовника. Показваше един и двайсет. Опитах се да изчакам минутите да отминат, но стрелките на часовника сякаш бяха замръзнали. Когато се върнах отново в предната част, Фермин и баща ми ме изгледаха загрижено.

— Даниел, може би ще поискаш да си освободиш остатъка от деня — каза татко. — Двамата с Фермин ще се справим тук и сами.

— Благодаря, май ще направя така. Почти не съм спал и не се чувствам много добре.

Изсулих се през задната стая, като не смеех да погледна към Фермин. Изкачих петте етажа с крака, които сякаш бяха от олово. Когато отворих вратата на апартамента, чух, че водата в банята тече. Завлякох се до спалнята и се спрях на прага. Беа седеше на ръба на леглото. Не бе ме видяла, нито чула. Загледах я как обува копринените си чорапи и се облича, без да откъсва очи от огледалото. Забеляза присъствието ми чак след няколко минути.

— Не знаех, че си тук — каза тя със смесица от изненада и раздразнение.

— Ще излизаш ли?

Кимна, докато си слагаше червило с ярък цвят.

— Къде отиваш?

— Трябва да свърша някои работи.

— Много си се издокарала.

— Не обичам да излизам на улицата като някоя повлекана.

Наблюдавах я как си слага сенки на очите. „Късметлия“, каза ми един насмешлив глас.

— Какви работи?

Беа се обърна да ме погледне.

— Какво?

— Попитахте какви работи имаш да вършиш.

— Разни неща.

— Ами Жулиан?

— Майка ми дойде да го вземе и го изведе на разходка.

— Ясно.

Беа се приближи и ме погледна загрижено, изоставила раздразнението си.

— Даниел, какво става с теб?

— Цяла нощ не съм мигнал.

— Защо не си подремнеш сега? Ще ти се отрази добре.

— Идеята не е лоша — кимнах аз.