Дан Симънс - Ужас

Пеглър поклати глава. Все още му се гадеше от мисълта, че сред болестите и ужаса хората щяха да се изправят един срещу друг.

— Кажи ми, Хари, кои от тези лодки ще вземем със себе си и кои ще оставим? — попита Бриджънс, потупвайки по корпуса на първия велбот с ръката си, облечена в износена ръкавица.

— Със сигурност ще вземем четирите велбота — отвърна разсеяно Пеглър, все още размишлявайки върху подстрекателските разговори и онова, което беше видял сутринта. — Яловете са дълги колкото велботите, но са адски тежки. На мястото на капитана аз бих ги оставил тук, а щях да взема четирите катера. Дължината им е само двайсет и пет фута, но са много по-леки от велботите. Обаче газенето им може да се окаже твърде дълбоко за плаването по река Грейт Фиш, ако изобщо се доберем до нея. Тендърите и шлюпките са твърде леки за плаването в открито море и твърде тромави за дългия преход през ледовете и пътешествието по реката.

— Значи според теб са четирите велбота, четирите катера и двата пинаса? — попита Бриджънс.

— Да — отвърна Пеглър и неволно се усмихна. Въпреки дългите години в морето и хилядите прочетени книги стюардът на нисшите офицери Джон Бриджънс все още знаеше съвсем малко за някои от нещата, свързани с мореплаването. — Да, Джон, според мен ще са тези десетте.

— В най-добрия случай — каза Бриджънс, — ако повечето болни се оправят, всяка лодка ще бъде теглена само от десет човека. Ще можем ли да се справим, Хари?

Пеглър отново поклати глава.

— Въобще няма да прилича на прехода от „Ужас“ през замръзналото море, Джон.

— Какво пък, да благодарим на Бога за тази малка милост.

— Не, имам предвид, че ние почти сигурно ще теглим лодките по сушата, а не по морския лед. Ще бъде много по-трудно, отколкото при прехода от „Ужас“, когато теглехме само по две лодки наведнъж и можехме да впрегнем колкото мъже ни бяха нужни, за да преодоляваме трудните места. А сега лодките ще бъдат натоварени още повече с провизии и болни. Предполагам, че всяка лодка ще бъде теглена от двайсет или повече мъже във впряговете. Дори тогава ще ни се наложи да ги теглим една по една.

— Една по една? — повтори Бриджънс. — Мили Боже, ще ни е нужна цяла вечност, за да преместим даже тези десет лодки, ако трябва непрекъснато да сновем напред-назад. И колкото повече отслабваме от болестта и умората, толкова по-бавно ще се движим.

— Да — каза Пеглър.

— Има ли и най-малък шанс да откараме лодките до река Грейт Фиш, а след това по нея да стигнем до Голямото робско езеро и намиращия се там аванпост?

— Съмнявам се — отвърна Пеглър. — Може би някои от нас ще оцелеят достатъчно дълго, за да откарат лодките до устието на реката, и ако това са подходящите лодки и те са стъкмени идеално за речно плаване, и… но не, според мен нямаме никакви шансове.

— Тогава защо, за Бога, капитаните Крозиър и Фицджеймс ни подлагат на такъв тормоз и мъки, след като нямаме никакъв шанс? — попита Бриджънс. В гласа на възрастния мъж не се долавяше нито обида, нито тревога, нито отчаяние, а просто любопитство. Пеглър беше чувал Джон да задава хиляди въпроси по астрономия, естествена история, геология, ботаника, философия и много други предмети с точно същия тих, леко любопитен тон. Повечето въпроси той бе задавал като учител, който знае отговора, но учтиво пита ученика си. Ала в този случай Пеглър беше убеден, че Джон Бриджънс не знае отговора на въпроса си.

— А имаме ли друга възможност? — попита марсовият старшина.

— Бихме могли да останем в лагера „Ужас“ — отвърна Бриджънс. — Или дори да се върнем на „Ужас“, когато броят ни… намалее.

— Защо? — попита Пеглър. — Просто да чакаме смъртта?

— Да чакаме в по-добри условия, Хари.

— Смъртта? — попита Пеглър, осъзнавайки, че почти крещи. — Кой, по дяволите, иска да чака смъртта в по-добри условия? Ако успеем да се доберем с лодките до крайбрежието — с които и да е от тях , — поне някои от нас ще имат някакъв шанс. Може би на изток от Бутия ще има открити води. Може би все пак ще успеем да се изкачим по реката. Поне някои от нас. И онези, които оцелеят, ще могат да разкажат на близките ни какво се е случило с нас, къде сме погребани и че в последните ни мигове сме мислили за тях.

— Ти си моят близък, Хари — каза Бриджънс. — Единственият мъж, жена или дете на света, на когото не му е безразлично дали съм жив или мъртъв, да не говорим за това къде лежат костите ми и какво съм си мислел, преди да умра.

Все още ядосан, Пеглър почувства как сърцето му заби ускорено.