Дан Симънс - Ужас

— Ти ще ме надживееш, Джон.

— О, в моята възраст, с моята немощ и податливост на заболявания, едва ли…

— Ти ще ме надживееш, Джон — повтори с дрезгав глас Пеглър. Той сам се изненада от настойчивостта в гласа си, а Бриджънс примигна и замълча. Пеглър улови възрастния мъж за китката. — Обещай ми, че ще направиш нещо за мен, Джон.

— Разбира се. — В гласа на Бриджънс не се долавяше обичайната добродушна насмешка или ирония.

— Дневникът ми… не е голям, а в последно време ми е трудно да мисля, камо ли да пиша… болен съм от проклетия скорбут, Джон, и той като че ли размътва ума ми… но водих дневника ми през последните три години. Записвах мислите ми. Описвах събитията, които преживяхме. Ако го вземеш, когато аз… когато те напусна… и го отнесеш със себе си в Англия, ще съм ти много благодарен.

Бриджънс само кимна.

— Джон — каза Хари Пеглър, — мисля, че капитан Крозиър скоро ще реши да ни поведе на поход. Много скоро. Той знае, че с всеки ден, прекаран тук в чакане, ние отслабваме все повече и повече. Скоро няма да бъдем в състояние да теглим лодките. Не след дълго ще започнем да измираме масово и на тварта от ледовете няма да й е трудно да ни отвлича от лагера или да ни убива в постелите.

Бриджънс отново кимна. Той гледаше към облечените си в ръкавици ръце.

— Ние сме в различни отряди, ще се окажем в различни лодки и може дори да се разделим, ако капитаните решат да изпробват различни маршрути за спасение — продължи Пеглър. — Искам да се простя с теб днес и да не го правя повече.

Бриджънс кимна безмълвно. Той гледаше към ботушите си. Мъглата се стелеше над лодките и шейните и се кълбеше около двамата мъже като студеното дихание на някакво чуждо божество.

Пеглър го прегърна. Бриджънс застина за миг в напрегната поза, след което също прегърна приятеля си. Прегръдката се получи доста тромава заради няколкото пласта дрехи и замръзнали шинели.

След това марсовият старшина се обърна и тръгна бавно към лагера „Ужас“ и към малката си кръгла холандска палатка, където треперещите, немити мъже, които бяха свободни от дежурство, се бяха сгушили един до друг в студените си спални чували.

Когато се спря и погледна назад към редицата лодки, Бриджънс не се виждаше никакъв. Мъглата го беше погълнала, без да остави и следа.

Той заспа, докато вървеше.

Докато крачеха в мъглата към пирамидата на Джеймс Рос, Крозиър обсъждаше с Фицджеймс аргументите за и против оставането за продължително време в лагера „Ужас“, когато изведнъж Фицджеймс го събуди с разтърсване.

— Пристигнахме, Франсис. Ето го големия бял скален блок до крайбрежния лед. Виктъри Пойнт и пирамидата трябва да се намират някъде вляво от нас. Наистина ли спяхте, докато вървите?

— Разбира се, че не — отвърна Крозиър с дрезгав глас.

— Тогава какво имахте предвид, когато казахте: „Внимавайте за лодката с двата скелета“ и „Внимавайте за момичетата, които провеждат спиритически сеанс“? В това няма никакъв смисъл. Ние обсъждахме дали доктор Гудсър да остане в лагера „Ужас“ заедно с тежко болните, докато най-силните се опитат да достигнат до Голямото робско езеро с четири лодки.

— Просто размишлявах на глас — промърмори Крозиър.

— Коя е баба Мойра? — попита Фицджеймс. — И защо не трябва да ви изпраща за причастие?

Изкачвайки се бавно по склона, Крозиър бутна шапката си назад и свали шала от лицето си, позволявайки на мъглата и студения въздух да го зашлевят през лицето.

— Къде, по дяволите, е пирамидата? — сопна се той.

— Не знам — каза Фицджеймс. — Би трябвало да е точно тук. Даже в ясен, слънчев ден аз минавам по брега на залива до белия скален блок край айсбергите и след това завивам наляво, към пирамидата на Виктъри Пойнт.

— Не може да сме я подминали — каза Крозиър. — Иначе бихме излезли на проклетия паков лед.

Отне им почти четирийсет и пет минути да намерят пирамидата в мъглата. В един момент, когато Крозиър каза: „Проклетата бяла твар от ледовете я е отмъкнала и я е скрила някъде, за да ни обърка“, Фицджеймс само погледна към своя командващ офицер и не каза нищо.

Най-накрая, движейки се опипом, като двама слепци — без да поемат риска да се разделят в кълбящата се мъгла, защото бяха убедени, че никой няма да чуе виковете на другия при непрестанния грохот на приближаващите се гръмотевици, — те буквално се спънаха в пирамидата.