Дан Симънс - Ужас

„Ами ако храната все още й я носи съществото от ледовете?“ — помисли си той. След като преди няколко седмици беше станал свидетел на онази сцена, той почти бе успял да убеди себе си, че не е видял онова, което беше видял. Но по-честната половина от паметта и разсъдъка му знаеха, че наистина го е видял. Съществото от ледовете й беше донесло парчета тюлен или арктическа лисица, или някакъв друг дивеч. Онази нощ Безмълвната дама беше напуснала площадката между ледените блокове и ледените върхове с прясно месо.

Той си спомни и за разказите на помощник-капитана на „Еребус“ Чарлс Фредерик Девьо за мъжете и жените във Франция, които се превръщат във вълци. Ако това беше възможно — а много от офицерите и всички моряци като че ли го смятаха за възможно, — защо да не може една туземка, която носи талисман на бяла мечка около врата, да се превръща в нещо като гигантска мечка, коварна и зла като човешко същество?

Не, той ги беше видял и двамата едновременно на леда. Нали?

Ървинг леко потрепери, докато закопчаваше шинела си. В малката снежна къща беше много топло. Странно, че от това го побиваха тръпки. Той почувства въздействието на лойта върху дейността на червата му и реши, че е време да тръгва. Щеше да извади късмет, ако успееше да се върне на „Ужас“ навреме, защото нямаше никакво желание да спира на леда, за да се облекчава. Достатъчно лошо беше, когато носът му измръзна.

Безмълвната дама го наблюдаваше, докато той прибираше в чантата старата салфетка и съдинката на майка му — предмети, досети се той много по-късно, които тя сигурно силно беше желаела да получи, — но после притисна копринената кърпичка към бузата си за последен път и се опита да я върне на Ървинг.

— Не — каза той, — това е подарък от мен. Символ на моето приятелство и дълбоко уважение. Трябва да я задържите. Иначе ще се обидя.

След това се опита й обясни със знаци какво беше казал току-що. Мускулчетата покрай устата на ескимоската жена потрепнаха, докато го наблюдаваше.

Той отблъсна ръката й, в която стискаше кърпичката, като се стараеше да не докосне голата й гръд. Белият камък на мечешкия амулет като че ли сияеше със собствена светлина.

Ървинг осъзна, че му е много, много горещо. Стаята като че ли заплува пред очите му. Вътрешностите му се размърдаха, успокоиха се и отново се размърдаха.

— Приятно ми беше — каза той; три думи, които често си спомняше през следващите седмици, докато се свиваше от срам в койката си, макар че жената сигурно не беше разбрала нелепостта, абсурдността и неуместността на тези прощални думи. И все пак…

Ървинг докосна с пръсти фуражката си, уви шала около лицето и главата си, нахлузи двата чифта ръкавици, притисна кожената чанта към гърдите си и се пъхна в ледения тунел, водещ към изхода.

По обратния път той не си подсвиркваше, макар да се изкушаваше да засвирука. Беше забравил за опасността някой огромен човекоядец да се крие в гъстите сенки на ледените издатъци тук, толкова далеч от кораба, но ако тази нощ този звяр наистина го наблюдаваше и подслушваше, той щеше да чуе как трети лейтенант Джон Ървинг разговаря сам със себе си и от време на време се удря по главата с облечената си в ръкавица ръка.

— Господа, настъпи моментът да обсъдим възможните варианти на действие през следващите месеци — каза капитан Крозиър. — Трябва да взема решение.

Офицерите, няколкото младши офицери и другите специалисти, като двамата цивилни инженери, марсовите старшини и ледовите лоцмани, както и последният оцелял лекар бяха извикани на събранието, провеждащо се в каюткомпанията на „Ужас“. Корабът беше избран от Крозиър не за да причини неудобство на капитан Фицджеймс и неговите офицери — които трябваше да извършат прехода за краткия час дневна светлина и се надяваха да се върнат, преди отново да се стъмни, — нито за да подчертае факта за смяната на флагманския кораб, а просто защото в лазарета на кораба му лежаха по-малко хора. Тук беше по-лесно да преместят неколцината болни във временен лазарет в носовата част на кораба и да освободят каюткомпанията за събранието на офицерите; на „Еребус“ имаше два пъти повече моряци със симптоми на скорбут и доктор Гудсър беше посочил, че неколцина от тях са твърде болни, за да бъдат преместени.

Сега петнайсет от водачите на експедицията седяха около дългата маса — през януари тя бе разрязана на няколко части, които да изпълнят ролята на операционни маси, но сега отново беше сглобена в предишното й състояние от господин Хъни, дърводелеца на „Ужас“. Офицерите и цивилните бяха оставили своите непромокаеми дрехи, ръкавиците, уелските перуки и шаловете си до главния трап, но останаха облечени с останалите пластове дрехи. Стаята миришеше на мокра вълна и немити тела.