Дан Симънс - Ужас

Неколцина от мъжете около масата се изкискаха. Като цяло положителните доклади на Литъл и Пеглър бяха помогнали за разреждане на напрегнатата атмосфера. Мисълта, че поне един от двата кораба е в състояние да плава под платна ободри хората. На Крозиър му се стори, че температурата в каюткомпанията дори се е повишила — и може би наистина беше така, тъй като мнозина от мъжете отново можеха да дишат спокойно.

— Благодаря ви, господин Пеглър — каза Крозиър. — Явно ако искаме да отплаваме оттук, ще трябва да го направим — и двата екипажа — на борда на „Ужас“.

Никой от присъстващите оцелели офицери не се обади, че точно това беше предложил Крозиър почти осемнайсет месеца по-рано. Но по всичко си личеше, че всички си го бяха помислили.

— Нека да поговорим за онова създание от ледовете — каза Крозиър. — В последно време като че ли не се е появявало.

— От 1 януари в лазарета не съм приемал нито един ранен — каза доктор Гудсър. — А след карнавалната нощ нямаме нито един загинал или изчезнал.

— Но хората са го виждали — каза лейтенант Левеконт. — Нещо голямо, което се е движело между върховете на глетчерите. Вахтените са чували разни неща в тъмното.

— Вахтените винаги чуват разни звуци в тъмното — каза лейтенант Литъл. — Още от времената на древна Гърция.

— Може и да си е отишло — предположи лейтенант Ървинг. — Да е мигрирало. На север. Или на юг.

Всички отново потънаха в мълчание, обмисляйки думите на Ървинг.

— Може би е изяло достатъчно от нас, за да разбере, че не сме много вкусни — каза ледовият лоцман Бланки.

Някои от мъжете се усмихнаха на думите му. От устата на който и да е друг подобна мрачна шега би се сторила недопустима, но господин Бланки, с неговия дървен крак, си беше спечелил някои привилегии.

— Моите пехотинци потърсиха звяра, съгласно заповедите на капитан Крозиър и капитан Фицджеймс — каза сержант Тоузър. — Простреляхме няколко мечки, но никоя от тях не изглеждаше да е толкова голяма… като тварта.

— Надявам се, че хората ви са стреляли по-добре, отколкото в карнавалната нощ — каза Синклер, марсов старшина на „Еребус“.

Тоузър се извърна надясно и го стрелна с поглед през масата.

— Това повече няма да се повтори — каза Крозиър. — Засега ще приемем, че създанието от ледовете е все още живо и ще се върне. При планирането на всички наши действия извън кораба ще се наложи да включваме и способи за защита от него. Не разполагаме с достатъчно пехотинци, които да придружават всеки отряд с шейни — особено ако са въоръжени и не участват в тегленето им, — така че ни остава само да въоръжаваме всички отряди и да увеличим числеността им с няколко души, които няма да теглят, а ще се редуват като часови и охрана. Дори ако това лято ледът отново не се разчупи, при постоянната дневна светлина придвижването по замръзналото море ще е по-лесно.

— Моля да ме извините за прямотата, капитане — каза доктор Гудсър, — но основният въпрос е можем ли да си позволим да чакаме до лятото, преди да решим дали да напуснем кораба?

— Можем ли, докторе? — попита Крозиър.

— Според мен не — отвърна лекарят. — Развалена е по-голямата част от консервираната храна, отколкото смятахме. Всички останали хранителни запаси са на изчерпване. Порционът на моряците е под нормата, необходима за хора, които се занимават ежедневно с физически труд на кораба или на леда. Всички отслабват и губят енергия. Като прибавите към това и рязкото увеличаване на случаите със скорбут… честно казано, господа, аз просто не вярвам, че много от нас на „Еребус“ и „Ужас“ — ако самите кораби издържат толкова дълго — ще имат нужната енергия или концентрация, за да извършат какъвто и да било преход с шейни, ако изчакаме юни или юли, за да видим дали ледовете ще се разтопят.

В каюткомпанията отново се възцари тишина.

В настъпилото мълчание Гудсър добави:

— Всъщност някои мъже може би ще имат достатъчно сила, за да теглят по леда шейните и лодките с надеждата да се спасят или да се доберат до цивилизования свят, но ще им се наложи да оставят повечето на кораба да умрат от глад.

— Силните могат да потърсят помощ и да докарат спасителни екипи на корабите — каза лейтенант Левеконт.

Тогава заговори ледовият лоцман Томас Бланки.

— Всеки, който поеме на юг — за да се опита примерно да изтегли по леда нашите лодки до устието на река Грейт Фиш, а след това да премине осемстотин и петдесет мили срещу течението до Голямото робско езеро, където има аванпост, — ще стигне дотам в най-добрия случай едва през късната есен или зимата и ще успее да се върне с наземен спасителен екип едва през късното лято на 1849 година. Дотогава всички, останали на кораба, ще умрат от скорбут и глад.