Дан Симънс - Ужас

— Поне ще ни бъде топло — прошепна Крозиър на Фицджеймс, когато Чарлс Хамилтън Озмър, плешивият домакин на „Еребус“, даде знак на мъжете да започнат с встъпителните химни.

И наистина от топлината на наблъсканите тела температурата на жилищната палуба се повиши до нивата отпреди шест месеца, когато „Еребус“ изгаряше огромни количества въглища и по тръбите му течеше гореща вода. Освен това Фицджеймс беше похарчил голямо количество масло за десетте фенера, които осветяваха обикновено тъмното и задимено помещение по-ярко откогато и да било, след като преди две години слънцето спря да излива лъчите си през престъновите илюминатори над главите им.

Тъмните дъбови греди потреперваха от гръмкото пеене на екипажите. От своя четирийсетгодишен опит Крозиър знаеше, че моряците обичат да пеят независимо от обстоятелствата. Дори по време на богослужение, ако няма друг повод. Капитанът виждаше сред тълпата главата на помощник-калафатника Корнилиъс Хики, а до него стоеше прегърбен, за да не удря главата и раменете си в надвисналите греди, Магнъс Менсън, който ревеше гръмогласно химна толкова фалшиво, че в сравнение с него скърцането на леда отвън звучеше почти мелодично. Двамата споделяха един от опърпаните сборници с църковни химни, които им беше раздал домакинът Озмър.

Накрая свърши и последният химн и помещението се изпълни със звуците от подсмърчания, кашлица и прочистване на гърла. Въздухът миришеше на прясно опечен хляб, защото господин Дигъл беше пристигнал тук няколко часа по-рано, за да помогне на готвача на „Еребус“ Ричард Уол в приготвянето на сухари. Крозиър и Фицджеймс бяха решили, че си заслужава да похарчат извънредно количество въглища, брашно и масло за лампите в този специален ден, стига това да успееше да повдигне духа на мъжете. Очакваха ги двата най-мрачни месеца на арктическата зима.

Настъпи моментът на двете проповеди. Фицджеймс се беше избръснал, беше се напудрил внимателно и беше позволил на личния си стюард, господин Хор, да прибере обезформените му шинел, панталони и куртка, и сега изглеждаше спокоен и красив в парадната си униформа с лъскави еполети. Само Крозиър, който стоеше до него, можеше да види как ръцете на Фицджеймс се свиват в юмруци и се разпускат, когато капитанът положи личната си Библия върху амвона и я отвори на „Псалми“.

— Днешното четене ще бъде от псалм четирийсет и шести — каза капитан Фицджеймс. Крозиър леко потрепна заради аристократичното му фъфлене, което заради напрегнатостта му беше станало още по-отчетливо.

Мъжете изреваха в един глас „Амин“ и в знак на одобрение затропаха със затоплените си крака.

Дойде редът на Франсис Крозиър.

Мъжете се умълчаха както от уважение, така и от любопитство. Хората в тълпата, които бяха от екипажа на „Ужас“, знаеха, че представата на капитана им за църковно богослужение е смирено цитиране на корабния устав: „Ако моряк откаже да се подчини на заповедите на висшестоящ офицер, той ще бъде наказан с бичуване или ще бъде осъден на смърт, решението се взима от капитана. Ако моряк извърши акт на содомия с друг член на екипажа или с някое от животните, които се намират на борда на кораба, той ще бъде осъден на смърт“… и така нататък. На тегло и по звучност уставът не отстъпваше на Библията и напълно отговаряше на нуждите на Крозиър.

Но не и днес. Крозиър посегна към рафта под амвона и извади една тежка, подвързана с кожа книга. Той я положи пред себе си с успокоителен глух удар.

— Днес — произнесе напевно той — ще ви прочета от „Книгата на Левиатан“ част първа, глава дванайсета.