Линда Лафърти - Нощите на османската принцеса

Такива бяха срамните тайни, които момчето шептеше на турското пони, докато то завираше муцуна в сеното, търсейки по-свежи сламки. Пенисът на момчето продължаваше да го боли — възобновяването на обучението по езда само няколко дена след обрязването правеше болката още по-непоносима. Риданията на Иван Постивич почти не се чуваха от постоянното дъвчене и пръхтене на конете — и тъкмо тези успокояващи звуци прикриха приближаването на Господаря на конете.

Момчето вдигна глава от врата на понито и от другата страна на въжето, което преграждаше яслите, зърна тъмнозелената роба на господаря на конете. Сърцето му заби лудо, когато си представи гнева на строгия учител, открил своя ученик да плаче като християнско момиче.

Господарят на конете, който нямаше време за емоционални деца, благоразумно реши да продължи напред.

„Самотно момче, което търси утеха в коня си, не е престъпление“ — помисли си той и никога не каза нищо на момчето. И мъдрият му ход му се отплати. През следващите години нямаше по-добър ученик от младия Ахмед Кадир, нито ездач с по-тънка интуиция за конете и умение за контрол над тях. За да овладее скръбта си, момчето живееше и дишаше с конете и дори предпочиташе да спи в конюшните направо върху сламата вместо в спалните помещения с останалите кавалеристи.

И днес, макар и вече трийсет и шест годишен ветеран от множество битки, отново конюшните бяха мястото, където той намираше най-голяма утеха, макар да знаеше, че му е забранено със султански декрет да язди кавалерийски коне. Турският господар на конете беше отдавна покойник, но разбирането, което бе проявил еднократно към малкото тогава момче, остана завинаги запечатано в сърцето на еничаря.

— Мерхаба 24 24 Мерхаба — здравей. — Б.р. , Ахмед Кадир! — развикаха се конярите, когато го видяха, захвърлиха вилите си и се втурнаха да го прегръщат. — Значи най-сетне се върна при нас, старче!

— Просто наминах да видя конете, да проверя как са — изсумтя намусено Постивич. Каза си, че трябва да внимава и да не показва колко много му липсват конюшните и какъв срам му бе навлякъл султанът, като го свали от поста му.

Турските коняри се слисаха. Зачудиха се какво да кажат. Започнаха да трият носове в ръкавите си, да се почесват и да търкат прашните си очи с мръсните си пръсти. Разочарованието по лицата им бе толкова голямо, че Иван не можа да го понесе — знаеше, че обикновените турци са напълно искрени в приятелството си като малки деца.

— Иначе как върви животът на събирачите на тор, а? — подметна, отстъпвайки пред сърдечността им — нямаше как, бе прекарал с тези коняри много по-дълго време, отколкото със собствената си майка. — Конете продължават ли да ви осигуряват прехраната?

— По волята на Аллах работата тук е за цял живот, защото конете се стараят редовно да не ни държат със скръстени ръце! — отговори главният коняр извън себе си от радост, че чорбаджията на Капъкулу все още благоволява да се шегува заедно с тях. — Осигуряват ни плодовете си, които са нашата работа, дарявайки ни с множество конски ябълки!

Въпреки първоначалните си намерения Иван Постивич се разсмя и поздрави всеки от конярите един по един, като ги прегръщаше, а те го плясваха радостно по гърба. За първи път от много седмици насам Иван се почувства така доволен, сякаш бе погълнал няколко самуна топъл хляб на празен стомах, защото нямаше нищо по-хубаво от турска усмивка на лицето на стар приятел.

— Кобилата ти е ей там — изрече с гордост един от конярите. — Тъкмо тази сутрин я сресах. Конете ти за поло пасат край реката и дебелеят от сочната трева.

— Искам да видя Пери, единствената ми съпруга! — възкликна Постивич.

Петнистата кобила вдигна глава и изпръхтя. Започна да души Постивич и колкото повече подръпваше туниката му, толкова повече се свиваше носът й. Накрая вдигна високо глава и изви устни, оголвайки отвратено зъби.

Конярчетата се разсмяха и започнаха да се пляскат по мръсните шалвари.

— Виждаш ли какво интелигентно животно е Пери, а, Ахмед Кадир? — обади се един. — Добре преценява хората. Очевидно е, че никога няма да имаш харем, щом даже една жена не може да те понесе за дълго!

— Като еничар аз така или иначе никога не мога да имам съпруга, копеле мръсно!

Конярчетата започнаха да се бутат едно друго и да се подсмихват. След като се стигна до размяна на обиди, значи всичко в техния свят отново си дойде на мястото.

Иван Постивич се пъхна под въжето и влезе в отделението на кобилата. Метна огромната си ръка през масивния врат на кобилата и затвори носа й с дланта на ръката си. После приведе леко главата й и прошепна в ухото й: