Линда Лафърти - Нощите на османската принцеса

Той стоеше неподвижно и не смееше да издаде и звук, въпреки че едва издържаше болката от силно прегънатите си и схванати крака.

— Дойдохме да видим всички християнски момчета — изрече отвън глас със силен турски акцент.

— Казват, че вече няма девширме, че султанът вече няма нужда от християнчета. Защо тогава идваш в тази къща, еничарю? — попита на развален турски майка му.

— Защото имаш син. Такъв, когото султанът непременно трябва да види! — продължи на турски човекът.

— Аха! — засмя се насила майка му, опитвайки се да ги убеди. — Ако имах син, щях да имам по-голям късмет, ага. Но си имам само дъщеря, която да ми помага с работата, след като мъжът ми умря.

Тогава, от мрака на килера момчето за първи път чу странния ритъм на турския език. Без да разбира нищо, той започна да се диви на звуците, питайки се дали изобщо биха могли някога да се разберат едни други с тези хора.

— Знаем за момичето — каза чорбаджията. — Но първо синът ти.

— Казах ви — нямам син.

— Съседката ви отсреща ни каза, че имаш момче, гигантско момче на седем, което не прилича на никое друго в района. Ще го отведем право в двореца Топкапъ. Един ден ще стане велик еничар и ще служи на султана!

Иван Постивич чу как сестра му ахва. Сърцето му заби бързо в мрака и той се зачуди дали няма да се задуши от силния аромат на пресните ябълки.

— Онази дърта вещица отсреща би казала всичко на армията на султана за комат хляб — рече майка му. — Не знаете ли, че вижда разни неща, дето ги няма? Малоумна е и…

— Претърсете къщата! — прекъсна я командирът на групата.

Първо отвориха вратичката на килера и момчето чу как майка му изпищява, когато то примигна, заслепено от внезапно нахлулата вътре светлина на деня.

Иван Постивич се надигна след молитвата, припомнил си всичко. Раздвижи гърба си и го изпъна. Предпочете да се лиши от сутрешния си порцион чорба и вместо това да се отбие в конюшните, за да надзирава храненето на конете, преди да се върне обратно на койката си.

Конюшните на кавалерията бяха разположени точно над река Ликус, в края на града. Иван Постивич пое с пълни гърди миризмата на коне и на сладко сено, примесено със солената пот на тези изящни животни, които го бяха носили в толкова битки. Хладният въздух откъм реката отвяваше вонята от кланицата и на негово място носеше свежестта на Сладките води отвъд.

За Иван конят значеше много повече и от Корана, и от Библията. Именно конете му бяха дали успокоението, което нито една религия не успя да му дари. Влезе в конюшните като предано вярващ — тук, сред сладкия мирис на суха трева и коне той намираше своето убежище.

Като седемгодишно момче, тъгуващо за майка си, сестра си и родината, той си бе изплаквал очите в грубата козина на първия си кон — Дервиш, дребна кръстоска от Анадола. Младият Ахмед Кадир — той вече не беше Иван Постивич — имаше много, за което да плаче, а косматото турско пони очевидно нямаше нищо против сълзите му.

Само седмица преди това един еничар бе отвел ужасеното момче на огромен стадион — Хиподрума, където го бе оставил да чака под яркото слънце почти цяла вечност. Накрая към него се приближи мъж с висок тюрбан. Напълно объркан и все още не разбиращ турски, Иван бе накаран да разбере, че трябва да лежи мирно. Мъжът с тюрбана свали панталонките на момчето и сграбчи пениса му, изтегляйки го като топъл карамел. След това заговори нещо неразбираемо, но по няколкото думи момчето позна молитвата от последните си уроци по Коран.

Еничарят, който придружаваше момчето, се приведе и му заговори на сръбски:

— Като най-важна част от приемането ти в лоното на светата вяра на исляма ти ще бъдеш обрязан в същия ден, в който и младият принц Махмуд Втори празнува същия славен ритуал на мъжествеността! Слава на Аллах и на нашия султан!

А после светът експлодира в болка. Въпреки сълзите, еничарят и моллата 23 23 Молла — мюсюлмански религиозен служител, духовник. — Б.р. накараха изпадналото в несвяст момче да рецитира въведението в Корана, непрекъснато поправяйки произношението му, така че сурата да стане разбираема за Аллах.

Като част от османските традиции султан Абдул Хамид бе платил за обрязването на всички момченца в Константинопол на възраст между седем и тринайсет години, така че те също да могат да се присъединят към всеобщите празненства в града по случай превръщането на Махмуд в мъж. Младият принц, разбира се, не присъстваше, тъй като неговото обрязване вече бе извършено в уединението на Залата за обрязвания в Топкапъ сарай.