Филипа Грегъри: Червената кралица

Това ми затваря устата. Мисълта, че цяла фамилия, изтъкнат род като Йорк, би искал смъртта ми, е плашеща.

— Но кралят със сигурност ще се събуди? И тогава всичко ще бъде наред. И неговото бебе може да е син. И тогава то ще стане наследник на Ланкастър, и всичко ще бъде наред.

— Дай Боже кралят да се събуди скоро — казва тя. — Но би трябвало да се молиш да няма бебе, което да те измести. И дай Боже незабавно да уредим да се омъжиш и да споделиш брачно ложе. Защото никой не е защитен от амбициите на династията Йорк.

Кралят продължава да сънува, усмихвайки се в своя транс. В стаята си, сама, аз се опитвам да седя, както говорят, че седи той, и да се взирам в дъските на пода, в случай, че Бог ми се яви, както се е явил на краля. Опитвам се да бъда глуха за шумовете от двора на конюшнята отвън пред прозореца ми и за високото пеене откъм перачницата, където някой бъхти с бухалка дрехи върху дъска за пране. Опитвам се да оставя душата си да се понесе към Бог, и да почувствам омайващия покой, който сигурно къпе душата на краля, така че той не вижда разтревожените лица на съветниците си и е сляп дори за съпругата си, когато тя слага новородения му невръстен син в ръцете му и му казва да се събуди и да поздрави малкия принц Едуард, наследник на трона на Англия. Дори когато, разгневена, тя изкрещява в лицето му, че трябва да се събуди, иначе фамилията Ланкастър ще бъде унищожена.

Опитвам се да изпадна в божествен транс, в какъвто е кралят, но все някой идва и блъска по вратата ми или вика по коридора да отида и да изпълня някакви свои задължения, и отново бивам въвлечена в обикновения грешен свят, и се събуждам. Голямата загадка за Англия е, че кралят не се събужда, а докато той седи, чувайки само словата на ангелите, човекът, присвоил си властта на регент на Англия, Ричард, херцог Йоркски, поема юздите на управлението в собствените си ръце, започва сам да се държи като крал, и така се налага Маргарет, кралицата, да събере приятелите си и да ги предупреди, че може да има нужда от помощта им, за да защити невръстния си син. Дори само предупреждението е достатъчно да породи смут. Из цяла Англия мъже започват да събират войски и да обмислят дали ще им е по-добре да останат под властта на една мразена френска кралица със законороден невръстен принц на ръце, или да последват красивия и обичан англичанин, Ричард Йоркски, натам, накъдето ще го отведе амбицията му.

Днес е сватбеният ми ден — най-сетне настъпи. Стоя пред прага на църквата в най-хубавата си рокля: коланът е завързан високо и стегнато около гръдния ми кош, а тънките ми ръце и малките длани потъват изцяло в нелепо широките ръкави. Диадемата на главата ми е толкова тежка, че клюмвам под телената основа и високата, конусовидна шапчица. Шалът, който се спуска от върха ѝ, забулва пребледнялото ми от негодувание лице. Майка ми е до мен, за да ме отведе при моя настойник Едмънд Тюдор, който е решил — както несъмнено би решил всеки благоразумен настойник — че бракът с него ще служи най-добре на интересите ми: решил е, че самият той е най-добрият избор за човек, който да се грижи за интересите ми.

Прошепвам на майка си: "Страхувам се", и тя свежда поглед към мен. Главата ми стига едва до рамото ѝ. Аз съм на дванайсет години, но все още съм малко момиче, гръдта ми е плоска като дъска, тялото под дебелите пластове от пищни и скъпи дрехи — без косми. Трябваше да натъпчат корсажа ми с лен, за да създадат впечатление, че имам гърди. Аз съм дете, изпратено да изпълни дълга на жена.

— Няма от какво да се страхуваш — казва тя безцеремонно.

Опитвам отново:

— Мислех си, че ще бъда девица като Жана д'Арк — казвам ѝ. Вдигам длан към ръкава ѝ, за да го дръпна и да привлека вниманието ѝ. — Знаеш, че мислех така. Винаги съм смятала така. Исках да отида в манастир. Все още искам да отида. Възможно е да имам призвание. Може такава да е Божията воля. Би трябвало да поискаме съвет. Бихме могли да попитаме свещеника. Можем да го попитаме сега, преди да е твърде късно. Ами ако Бог иска да му принадлежа? Тогава би било светотатство да се омъжа.

Тя се обръща към мен и взема студената ми ръка в своите.

— Маргарет — казва тя сериозно, — трябва да знаеш, че никога няма да можеш да избираш сама как да живееш. Ти си момиче: момичетата нямат избор. Никога не можеш дори да избереш сама съпруга си: ти си от кралската фамилия. Винаги някой друг би избирал съпруг за теб. На хората с кралска кръв им е забранено да се женят по свой избор. Знаеш и това. И накрая, ти си от фамилията Ланкастър. Не можеш да избираш на кого да бъдеш вярна. Трябва да служиш на рода, на семейството си, и на своя съпруг. Позволявах ти да мечтаеш, и ти позволявах да четеш, но дойде време да оставиш настрана глупавите истории и глупавите мечти и да изпълниш дълга си. Не си мисли, че можеш да бъдеш като баща си и да избягаш от своя дълг. Той се измъкна като страхливец: ти не можеш.