Кон Игълдън - Завоевателят

Привечер Гуюк обиколи големите лагери. Нямаше един-единствен момент, в който да стане хан под възгласите на всички. Вместо това яздеше от място на място, а хилядите мъже коленичеха и припяваха клетвите си. Воините му бяха готови да поразят всеки, който откаже, но тревогите му се оказаха напразни. Накрая светлината започна да помръква и бяха запалени първите факли. Гуюк хапна и се върна в двореца навреме, за да се преоблече и да облекчи червата и надутия си до пръсване мехур. Преди зазоряване бе отново навън, като обиколи и последните от онези, които щеше да управлява — семействата на кожарите и множеството работници от всякакви народности. Те възкликваха благоговейно при единствения си шанс да зърнат лицето на хана и напрягаха очи в полумрака да видят картината, която щяха да запомнят през целия си живот.

Докато слънцето изгряваше отново, Гуюк се почувства изпълнен със светлината му, приповдигнат и опиянен. Беше хан и народът вече се приготвяше за пиршествата, които предстояха през следващите дни. Дори мисълта за Бату в руските му владения се превърна в маловажна досада. Днес бе денят на Гуюк. Народът най-сетне бе негов. Помисли си за празненствата с растящо вълнение. Дворецът щеше да е в центъра им — ново поколение от млади, дръзки и красиви хора, изтръскващи прахта на миналото.

Торогене се отпусна на пейката в градинския павилион. Усещаше духа на съпруга си навсякъде около себе си. Лятото се беше проточило и градът изнемогваше от горещина. Месеци наред рядката жега се трупаше, докато не се разразят бури, после настъпваха един-два дни сладка прохлада, след което всичко изсъхваше и процесът започваше отначало. Самият въздух в подобни моменти бе тежък и обещаваше дъжд. Кучетата лежаха задъхани по ъглите на улиците. Всяка сутрин се намираха един-два трупа за разчистване или плачеща жена. На Торогене вече й, липсваше властта, с която бе свикнала. Преди Гуюк да стане хан, тя можеше да прати дневната стража да изтръгне с бой признания от дузина свидетели или да прогони семейство крадци, като ги изхвърли на пътя извън градските стени. А само за една нощ бе лишена от тези правомощия и можеше единствено да се обръща с молби към сина си редом с хиляди други.

Докато седеше сред листата, Торогене потърси покой, но не успя да го намери дори в компанията на Сорхатани.

— Не ми казвай, че се радваш да напуснеш града — рече Сорхатани.

Торогене потупа мястото до себе си, но на приятелката й не й се седеше.

— Никой млад хан не се нуждае от майка, която да следи всяко негово действие и грешка. Старото трябва да направи път на новото — изговори думите с неохота, повтаряйки помпозната реч на Гуюк от сутринта. — Имам чудесен дворец, построен ми от Угедай. Ще ми бъде добре там. И съм стара. Направо не мога да повярвам колко уморена се чувствам някои дни.

— Той се отървава от теб — рече Сорхатани и вдигна тънка клонка от пътеката. Сигурно беше паднала тази сутрин, иначе дзинските градинари отдавна да бяха я махнали. Огъна я в ръце като шибалка. — Синът ти трябва да почете това, което постигна, че успя да удържиш държавата да не се разпадне. Къде беше той тогава?

— Дори и така да е, той е хан. Години наред работих за това. Трябва ли сега да се оплаквам, че желанието ми се сбъдна? Що за глупачка ще съм тогава?

— Майка — каза Сорхатани. — Всички ние сме глупачки, когато стане дума за синовете ни. Мием ги, кърмим ги и единственото, което очакваме от тях, е да ни бъдат благодарни до края на дните си.

Разсмя се, настроението й се промени за миг. Торогене също се усмихна, макар всъщност да бе болезнено засегната от заповедта на сина си.

— Той не заплаши да отпрати теб, Сорхатани — рече тя.

— Само защото все още обръща огромно внимание на Монгке. Орлок на войските. Това е повече, отколкото синът ми някога е желал. Кълна се, че изобщо не бяхме помисляли за такова нещо.

— Зная. Гуюк поне веднъж се вслуша в съвета ми. В Монгке тече кръвта на Чингис и туманите ще го последват. Синът ми му има пълно доверие, Сорхатани. Това е важно.

Сорхатани замълча. Вярно беше, че Монгке бе издигнат през първия сезон от управлението на Гуюк, точно както беше предвидила. Кублай обаче никога нямаше да поведе войска под властта на Гуюк. Нещо у двамата извеждаше на преден план най-лошите им черти. На два пъти беше пращала Кублай по някакви задачи, но той не се сработи с хана. Двамата се дразнеха един друг като котараци и нито тя, нито Кублай можеха да дадат задоволително обяснение за това. Имаше моменти, в които й се искаше Гуюк да я беше изпратил обратно в родината, далеч от жегата, вонята и тълпите на града, далеч от политиката, която разваляше всеки мирен ден. Дори в това отношение имаше подозрения. Не мислеше, че Гуюк я цени като съветник, а един спомен за баща му така и не й даваше покой. Преди години Угедай я беше помолил да се ожени за сина му. И сега идеята я караше да потръпне. Угедай беше твърде добър човек, за да упражни принуда, но Гуюк нямаше подобни скрупули. Както стояха нещата, след смъртта й родината на Чингис щеше да бъде наследена от Монгке или от някой от другите й синове, ако остави завещание и то бъде почетено. Можеше само да се надява, че Гуюк ще се задоволи да управлява отделните ханства. Той обаче като че ли нямаше подобни намерения. Всъщност приличаше й точно на онези алчни глупаци, които ще се опитат да си присвоят всичко. Сърцето й се късаше, че един такъв красив млад мъж има толкова много тъмни страни в себе си. Властта изкарваше у едни най-добрите качества, но Гуюк не показваше развитие в тази посока.