Оливер Пьоч - Дъщерята на палача

Тя присви очи и позна баща си.

Якоб Куизъл измина последните метри тичешком, макар че това бе доста трудно за човек в неговото състояние. Имаше дълбок, но не опасен разрез на гърдите и рана на лявата ръка. Бе изгубил много кръв и някъде в лабиринта си бе навехнал глезена. Но като се има предвид какво бе преживял в последните няколко часа, в крайна сметка леко се бе отървал. Палачът бе получавал и по-тежки рани през Голямата война.

Той прегърна дъщеря си и я погали по главата. Тя почти се изгуби на широките му гърди.

– Какви ги вършиш, Магдалена? – прошепна той нежно. – Да се оставиш да те хване някакъв глупав наемник.

– Няма повече, татко. Обещавам – отвърна тя.

За миг те се държаха здраво и мълчаха. После тя го погледна в очите.

– Татко?

– Какво има, Магдалена?

– Това за сватбата с Ханс Куизъл, палача на Щайнгаден, знаеш... Ще си помислиш още веднъж, нали?

Якоб Куизъл мълча няколко дълги секунди. После се усмихна.

– Ще си помисля. Но нека първо се приберем вкъщи.

Той прегърна дъщеря си с могъщата си ръка и двамата закрачиха към града, над който от изток възхождаше слънцето.

Вторник, 1 май 1659 г.

6.00 ч. вечерта

Съдебният секретар Йохан Лехнер стоеше до прозорците в залата на Съвета и наблюдаваше пъстрото множество на площада. Вече се здрачаваше, камбаните на енорийската църква удариха шест часа. Малки огньове светеха в триногите жарници, поставени във всички краища на площада. Около тях танцуваха деца. Пред Баленхаус младежите бяха издигнали майско дърво, украсено с цветни панделки и венец от зелени клонки. На сцената, изградена от ухаещи на смола елови греди, стояха няколко музиканти и настройваха своите цигулки и лютни. Във въздуха се носеше апетитна миризма на печено месо.

Лехнер плъзна поглед по масите, наредени за майския празник. Навсякъде седяха празнично облечени граждани и се наслаждаваха на дарената от бургмистър Земер бира. Чуваха се песни и смях, но при самия Лехнер празничното настроение не идваше.

Проклетата акушерка все още бе в безсъзнание, а наместникът на курфюрста се очакваше да пристигне още тази вечер. Йохан Лехнер се ужасяваше от това, което щеше да последва – разпити, мъчения, следене, подозрения... Ако Щехлин си беше признала, всичко щеше да е наред. Щяха да я осъдят за магьосничество и да я изгорят на кладата. Боже, тя почти бе преминала в отвъдното! Смъртта сред пламъците за нея щеше да бъде избавление. За нея и за града!

Йохан Лехнер прелистваше старите документи за преследванията на вещици отпреди две поколения. Той отново ги бе извадил от архива до залата на Съвета. Осемдесет заподозрени, безброй разпити, шестдесет и три изгорени жени! Голямата вълна от преследвания бе започнала едва след като областният съдия бе поел нещата в свои ръце. Самият херцог бе имал последната дума. Лехнер знаеше, че вещерството бе като тлеещ огън, който щеше да се превърне в пожар и да обхване цялото общество, ако не бъде потушен навреме. Сега вероятно бе твърде късно.

Проскръцването на вратата го накара да се обърне. В заседателната зала стоеше Якоб Шрефогъл. Лицето му бе поаленяло.

– Лехнер, трябва да поговорим – каза той с дрезгав глас. – Дъщеря ми се намери!

Съдебният секретар се спусна към него.

– Жива?

Якоб Шрефогъл кимна.

– Радвам се за Вас. Къде я намерихте?

– Долу край строежа на приюта за прокажени – задъхано отвърна членът на Съвета. – Това обаче не е всичко.

После разказа на съдебния секретар всичко, което бе научил от Симон. Още след първите думи Йохан Лехнер се отпусна на стола. Историята, която му разказваше младият благородник, му се струваше просто невероятна.

Когато Якоб Шрефогъл приключи, Лехнер поклати глава.

– Дори това да е истина, никой няма да повярва – каза той. – Още по-малко наместникът на курфюрста.

– Не и ако имаме зад гърба си Вътрешния съвет – настоя аристократът. – Ако ние единодушно изискаме освобождаването на Щехлин, тогава и графът ще трябва да се съгласи. Той не може да ни пренебрегне. Ние сме свободни граждани, това е вписано в законите на града. А навремето херцогът сам ги утвърди!

– Но Съветът никога няма да застане зад нас – каза Йохан Лехнер. – Земер, Аугустин, Холцхофер – всички са убедени във вината на Щехлин.

– Ще застане, ако разкрием поръчителя на убийствата.

Съдебният секретар се изсмя.

– Забравете! Ако той действително е от висшите кръгове на града, значи е достатъчно влиятелен, за да прикрие действията си.